Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 23

Ваш любящ син, Керът.

РS. Моля, предайте цялата ми любов на Минти. Тя наистина ми липсва.

Лорд Ветинари, Патрицият на Анкх-Морпорк, закри очите си с ръка.

— Какво е направил?

— Прекара ме през улиците — каза Урдо ван Пю към настоящия момент Президент на Гилдията на Крадците, Обирджиите и Обединените Търговци. — Посред бял ден! С вързани ръце! — Той направи няколко стъпки към строгия служебен стол на Патриция и размаха пръст.

— Ти знаеш много добре, че се вместихме в рамките на Бюджета — каза той. — Да бъда унижен по този начин! Като най-обикновен престъпник! Най-добре да последва изчерпателно извинение — рече той, — или ще се озовеш изправен пред удара на нова стачка. Ще бъдем принудени да го предприемем, въпреки естествената ни гражданска отговорност — добави той.

Именно пръста. В пръста беше грешката. Патрицият ледено гледаше пръста. Ван Пю проследи погледа му и бързо свали въпросното нещо. Патрицият не беше човек, на когото можеш да размахаш пръст, освен ако не искаш да се озовеш с практическата възможност да броиш само до девет.

— И казваш, че това е бил един-единствен човек? — попита Лорд Ветинари.

— Да! Точно това е… — Ван Пю се поколеба. Звучеше странно, сега като трябваше да го разкаже на някого.

— Но там сте стотици хора — спокойно произнесе Патрицият. — Наблъскани като, извинявай за израза, разбойници.

Ван Пю на няколко пъти си отваря и затваря устата. Откровеният отговор трябваше да бъде: да, и ако някой се беше вмъкнал тайно и се беше спотайвал из коридорите, лошо му се пишеше. Но начинът, по който онзи влезе вътре с решителна крачка, все едно цялото място му принадлежи, точно това сащиса всички. Както и фактът, че той непрекъснато удряше тоя-оня и им викаше да си Поправели Поведението.

Патрицият кимна.

— Ще се заема с въпроса мигновено — каза той. Хубава дума беше тази. Винаги предизвикваше колебание у хората. Те никога не бяха сигурни дали той има предвид „сега“, или че това ще продължи „кратко“. Но никой никога не се осмеляваше да попита.

Ван Пю се отдръпна.

— Изчерпателно извинение, подчертавам. Имам реноме да поддържам — добави той.

— Благодаря ти. Не ме оставяй да те задържа — каза Патрицият, като още веднъж придаде на езика собствения си индивидуален уклон.

— Така. Добре. Благодаря ти. Много добре — отговори крадецът.

— В края на краищата, имаш толкова много работа да вършиш — продължи Лорд Ветинари.

— Ами, разбира се, случаят е точно такъв. — Крадецът се поколеба. Последната забележка на Патриция, имаше шипове по нея. Човек усещаше как очаква именно той да удари.

— Ъ-ъ — рече с надеждата, че нещо ще му подскаже.

— Като развиваш такава голяма дейност, де.

По лицето на крадеца се изписа паника. Неопределена вина наводни съзнанието му. Въпросът не беше какво е направил, а какво е открил Патрицият. Той имаше очи навсякъде, но нито едни от тях не бяха толкова ужасяващи, колкото леденосините, точно над носа му в момента.