Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 26

Ваймс беше един от обикновените редници тогава, фалцетът — еквивалент на вечно съгласния. Спомняше си Уанз като кльощаво малко дете, което винаги се влачеше най-подире в обикновените си панталони, които доизносваше от някого и със странното подскачане, което си беше измислил, за да не изостава от по-големите момчета и все даваше някакви нови идеи, за да не се занасят безцелно с него — обичайното занимание, ако не им се представеше нищо друго по-интересно. Това беше превъзходно обучение за суровостта на зрелия живот, а Уанз добре се изучи.

Да, и двамата бяха тръгнали от канавките. Но Уанз си беше пробил път нагоре, докато — както и той самият пръв щеше да си признае, — Ваймс просто беше следвал пътя. Уж стигаше донякъде, но казваше какво мисли или каквото не трябва. Обикновено правеше и двете едновременно.

Това го караше да се чувства неудобно с Уанз — тиктакането на силния часовник на амбицията.

Ваймс така и не успя да овладее амбицията. Тя беше нещо, което се случваше на другите хора.

— А, Ваймс.

— Сър — рече Ваймс дървено. Не се опита да отдаде чест, за да не би да загуби равновесие. Съжаляваше, че не му остана време да си изпие вечерята.

Уанз порови из документите върху писалището си.

— Задават се странни работи. Сериозно оплакване срещу теб, опасявам се.

Уанз не носеше очила. Ако обаче носеше очила, сега би погледнал Ваймс над рамките им.

— Сър?

— Някой от хората ти от Нощната Стража. Май е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

Ваймс се олюля леко и се напъна с все сила да се съсредоточи. Не беше подготвен за такова нещо.

— Съжалявам, сър. Май не ви разбрах.

— Казах, Ваймс, че някой от хората ти е арестувал шефа на Гилдията на Крадците.

— Някой от хората ми?

— Да.

Разпилените мозъчни клетки на Ваймс храбро се заопитваха да се прегрупират.

— Някой от Стражата? — попита той.

Уанз се усмихна без смях.

— Вързал го и го оставил пред двореца. Голям скандал, опасявам се. Имало бележка… а!… ето я… „Този човек се обвинява във: Сговаряне за извършване на Престъпление, по Параграф 14 (и и и) от Общия Наказателен Кодекс, 1678, от мен, Керът Айрънфаундерсън⁸.“

Ваймс примигна срещу него.

— Четиринайсет и и и?

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Наистина нямам ни най-малката представа — сухо отвърна Уанз. — Ами името… Керът?

— Но ние не правим такива неща! — каза Ваймс. — Не можеш да идеш да арестуваш Гилдията на Крадците. Искам да кажа, това ще отнеме цял ден!

— Очевидно този Керът мисли другояче.

Капитанът поклати глава, после трепна.

— Керът? Нищо не ми говори. — Тонът на замъглената му убеденост бе достатъчен дори и за Уанз, който се изненада за миг.

— Той беше доста… — Секретарят се поколеба. — Керът, Керът — произнесе той. — Чувал съм това име и преди. Виждал съм го написано. — Погледът му се изпразни. — Доброволецът, той беше! Спомняш ли си, че ти го показах?

Ваймс се облещи срещу него.

— Нямаше ли там писмо от, не знам, някакво джудже…?

— Някакви приказки за служба в полза на обществото и пазене на улиците в безопасност, точно така. Молеше дали не можем да видим синът подходящ ли е за някоя скромна служба в Стражата.