Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 185

— А каза и нещо друго. Какво беше? А, да: „Шансът е едно на милион. Но може и да излезе“.

Тя му се усмихна.

И тогава Ваймс го осени и тресна мисълта, че в нейната собствена, специална категория, тя беше доста красива; това беше категорията на всички жени, в целия му живот, които някога изобщо си бяха помисляли, че той заслужава поне да му се усмихнат. По-зле тя не можеше и да бъде, но, пък, в края на краищата, и той не можеше да бъде по-добре. Така че, може би нещата се балансираха. Тя по-млада нямаше да стане, но, в края на краищата, кой ставаше? А тя имаше и стил, и пари, и здрав разум и самоувереност, и всички други неща, които той нямаше, и тя си беше отворила сърцето, и ако я оставеше, тя можеше да го погълне. Жената беше цял град.

В края на краищата, под обсада човек прави онова, което Анкх-Морпорк винаги беше правил — отлоства вратите, пуска завоевателите вътре и ги обладава.

Как се започваше? Тя като че ли очакваше нещо.

Той сви рамене, после вдигна чашата си с вино и потърси някаква фраза. Една пропълзя в диво резониращото му съзнание.

— За твое здраве, маце — каза той.

Гонговете на всевъзможни нощи отмериха края на стария ден.

(…а още по-нататък към Центъра, където Планините Рамтоп се сливаха с мрачните върхове на централния масив, където странни космати създания бродеха из вечните снегове, където виелици виеха около смръзналите се върхове, светлините на самотен будистки манастир се разливаха над високите долини. Във вътрешния двор двама монаси в жълти наметала, наредиха и последния пакет от малки зелени бутилки върху шейна, готови за първия пробег на едно невероятно трудно пътуване надолу, към далечните равнини. На кутията имаше етикет, изписан с внимателни движения на четката: „Гспн Диблър, С.С.П.Г., Анкх-Морпорк“.

— Знаеш ли, Лобзанг — каза единият от тях, — не мога да спра да се чудя какво ли прави с това.)

Ефрейтор Нобс и Сержант Колън се мотаеха в сенките близо до „Поправения Барабан“, но се изправиха, щом се появи Керът с поднос в ръцете. Детритъс, тролът, почтително отстъпи настрани.

— Готово, момчета. Три халби. Заведението черпи.

— Божичко, изобщо не вярвах, че ще го направиш — промълви Колън, като сграбчи една дръжка. — Какво му каза?

— Просто му обясних, че е задължение да всички съвестни граждани по всяко време да подпомагат стражата — невинно сподели Керът, — и му благодарих за сътрудничеството.

— Ъхъ, и всичко останало — изсумтя Ноби.

— Не, това беше всичко, което му казах.

— Тогава трябва да имаш много убедителен глас.

— Ами, трябва да се възползваме от него, щом го имаме — каза Колън.

Отпиха замислено. Беше един миг на върховно спокойствие, няколко минути, откъснати от реалностите на живота. Беше малка хапка от откраднат плод и му се насладиха като такъв. Никой в целия град май не се биеше, не ръгаше с нож, нито се караше и, точно и само сега, беше възможно да повярваш, че това прекрасно състояние на нещата може да продължи.

А дори и да не продължеше, е, тогава, съществуваха спомени, които да им помогнат. За бягства и за хора, които се отдръпват от пътя. За изражението върху лицата на ужасените дворцови стражи. И когато всички крадци, герои и богове са се провалили, ние сме тук. И почти правим нещата, както трябва.