Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 184

Ваймс премина безцелно под друг махагонов свод.

Беше трапезария, съдържаща такава маса, че хората в другия й край са и в друга часова зона. Единият край беше колонизиран от сребърни свещници.

Беше наредена за двама. Батарея от прибори беше строена до всяка чиния. Старинни чаши за вино искряха на светлината от свещите.

Ужасно предчувствие обзе Ваймс в същия момент, в който полъх от „Покоряване“ — най-скъпият парфюм, който изобщо можеше да се намери в Анкх-Морпорк, прелетя край него.

— Ах, Капитане. Толкова мило, че дойдохте.

Ваймс бавно се обърна, без краката му видимо да помръднат.

Там стоеше Лейди Рамкин. Величествено.

Ваймс най-общо разпозна лъскава синя рокля, която искреше на светлината от лампите, маса коса с цвета на кестени, леко притеснено лице, което подсказваше, че цял баталион изкусни художници и декоратори току-що са свалили скелето си и са си тръгнали, както и леко скърцане, което говореше, че под всичко това един нещастен корсаж е подложен на напрежение, по-често срещано в сърцевината на големите звезди.

— Аз, ъъ. Ако вие, ъъ. Ако бяхте казали, ъъ. Щях, ъъ. Да се облека по-подходящо, ъъ. Изключително, ъъ. Много. Ъъ.

Тя го връхлетя като припламваща обсадна машина.

В някакъв сън той се остави да го сложат да седне. Трябва да беше ял, защото слуги изникнаха от нищото с неща, натъпкани с други неща, и се върнаха по-късно и отсервираха. Икономът се съживяваше от време на време, за да пълни чаша след чаша с непознати вина. Горещината от свещите беше достатъчна да сготви човек на нея. А през цялото време Лейди Рамкин говореше бодро и ясно — за големината на къщата, задълженията по огромното имение, усещането, че вече е време човек да приеме Положението си в Обществото По-Сериозно, докато залязващото слънце изпълваше стаята с червенина, а главата на Ваймс започна да се върти.

Обществото, успя да си помисли той, не знаеше какво ще му се изсипе върху главата. Драконите не бяха споменати нито веднъж, макар че след известно време нещо под масата сложи главата си върху коляното му и потекоха лиги.

Ваймс откри, че му е невъзможно да направи какъвто и да било принос към разговора. Чувстваше се надхитрен, обсаден. Направи един опит за пробив, с надеждата може би да стигне до кота, от която да избяга в изгнание.

— Къде мислите, че са отишли?

— Къде какво? — каза Лейди Рамкин, временно възпряна.

— Драконите. Сещате се. Еръл и жена му… женската, де.

— О, някъде на спокойно и скалисто място, предполагам — отвърна Лейди Рамкин. — Любимите места на драконите.

— Но той… тя е магическо създание. Какво ще стане, когато магията си отиде?

Лейди Рамкин му се усмихна свенливо.

— Повечето хора успяват да се справят.

Тя се пресегна през масата и го докосна по ръката.

— Хората ти смятат, че имаш нужда някой да се грижи за теб — кротко каза тя.

— О! Така ли? — каза Ваймс.

— Сержант Колън каза, че според него щели сме да се разбираме като „maison en Flambe“.

— О! Така ли е казал?