Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 182

„Скъпи майко и татко! [пишеше Керът], Изобщо не можете да си представите, в Нощната Стража съм едва от няколко седмици, а вече ще ставам пълен Полицай. Капитан Ваймс каза, че самият Патриций казал, че съм щял да бъда Такъв, и че освен това се надявал, също така че ще имам дълга и успешна кариера в Стражата, и, че щял да я следи със специално внимание. Освен това, заплатата ми ще се увеличи с десет долара, а получихме специален бонус от двайсет долара, дето сам Капитан Ваймс го изплати от собствения си джоб, тъй каза Сержант Колън. Прилагам ви парите. Ще задържа малко, обаче, защото искам да видя Рийт, а Г-жа Пам каза, че всички момичета също следели кариерата ми със Страхотен Интерес и че в свободните си от дежурство вечери да съм идел на вечеря. Сержант Колън ми разправя как да започна да ухажвам, което е много интересно и по всичко личи, не е никак сложно. Арестувах един дракон, но той избяга. Надявам се, че Г-н Варнеши е добре.

Щастлив съм, колкото може да е щастлив човек на този свят.

Ваш син, Керът.“

Ваймс почука на вратата.

Забеляза, че бяха направили опит да попритегнат голямата фамилна къща. Плъзналите свободно храсти безжалостно бяха окастрени. Един възрастен работник на стълба заканваше гипсовата мазилка обратно по стените, докато друг един, с лизгар, доста произволно определяше линията, където свършва моравата и където започваха старите цветни лехи.

Ваймс пъхна шлем под мишница, приглади коса назад и почука. Беше си мислил да помоли Сержант Колън да го придружи, но бързо отхвърли идеята. Не би могъл да понесе кикотенето. Както и да е, от какво толкова имаше да се страхува? Беше поглеждал смъртта в устата три пъти; четири, ако се броеше и това, дето каза на Лорд Ветинари да си затваря устата.

За негово учудване най-накрая вратата се отвори от един прислужник, който беше толкова стар, че не беше изключено да го беше възкресил с чукането.

— Да сър?

— Капитан Ваймс, Градската Стража.

Мъжът го огледа от глава до пети.

— О, да — каза той. — Нейно благородие казваше нещо. Мисля, че нейно благородие си е при драконите — каза той. — Ако желаете да я изчакате вътре, ще…

— Знам пътя — каза Ваймс и пое покрай прорасналата пътека.

Кошарите бяха в развалини. Най-различни изпотрошени дървени кутии лежаха под мушамено покривало. От дълбините им няколко тъжни блатни дракона изсвистяха за поздрав към него.

Няколко жени се движеха целенасочено между кутиите. Дами, по-скоро. Бяха твърде немарливи, за да бъдат просто жени. Нито една обикновена жена не би и сънувала, че може да изглежда толкова развлечена; човек се нуждаеше от съвършената самоувереност да знае кой е бил пра-пра-пра-пра-дядо му, преди да надене подобни дрехи. Но те бяха, както Ваймс забеляза, невероятно добри дрехи, или някога са били; дрехи, купени от нечии родители, но толкова скъпи и с такова добро качество, че никога не се износваха и се предаваха от поколение на поколение като стария порцелан, сребърните прибори и подаграта.

Развъждат дракони, помисли си той. Личи им. Има нещо у тях. По начина, по който си носят сребристите шалчета, старите сака от туид и дядовите си ботуши за езда. И миризмата, разбира се.