Читать «Стражите! Стражите!» онлайн - страница 181

Насъбралото се множество кимна. Точно така трябваше да бъде.

— Продължавай — подкани го Патрицият.

— Така че ние, напънахме си мозъците. Малко нещо кофти, знам…

— Моля, продължавай, Сержант — каза Патрицият. — Няма защо да спираш. Всички ние добре съзнаваме значимостта на въпроса.

— Така, сър. Ами, сър. Първо, за заплатите.

— Заплатите?

Лорд Ветинари се облещи срещу Ваймс, който се блещеше в нищото.

Сержантът вдигна глава. Изражението му беше решителната гримаса на човек, който ще устои докрай.

— Да, сър — каза той. Трийсет долара на месец. Не е редно. Ние мислим… — той облиза устни и хвърли поглед назад към другите двама, които правеха някакви неясни окуражаващи го знаци, — ние мислим, ами, за основна ставка от, ъъ, трийсет и пет долара? На месец? — Той се вгледа в каменното изражение на Патриция. — С нарастване за званията? Мислехме за по пет долара.

Той отново облиза устни, обезкуражен от изражението на Патриция.

— Под четири няма да слезем. И това е окончателно. Съжалявам, ваше Височество, но това е.

Патрицият погледна към невъзмутимото лице на Ваймс, после отново към стражите.

— Това ли е всичко?

Ноби прошепна нещо в ухото на Колън, след което се втурна назад. Потящият се сержант стисна шлема си така, сякаш беше единственото истинско нещо на тоя свят.

— Има още едно нещо, ваше благородие.

— А! — Патрицият се усмихна свойски.

— Чайникът. Той така или иначе не беше много хубав, но пък Еръл го изяде. Струваше почти два долара. — Той преглътна. — Бихме искали нов чайник, ако не възразявате, ваша светлост.

Патрицият се наведе напред, стиснал облегалките на стола си.

— Искам да сме наясно по този въпрос — с леден глас каза той. — Трябва ли да ви повярваме, че вие молите за някакво си мизерно увеличение на заплатите и за един кухненски прибор?

Керът зашепна в другото ухо на Колън.

Колън обърна две изпъкнали, воднисти очи към сановниците. Краят на шлема му минаваше през пръстите му като воденично колело.

— Ами — започна той, — понякога, тъй де, помислихме си, когато имаме почивка за вечеря, или пък, когато е, тъй значи, понякога в края на дежурството може би, и ни се прииска да си починем малко, знаете как е, да поразпуснем… — Гласът му заглъхна.

— Да?

Колън си пое дълбоко дъх.

— Дали пък една мишена за мятане на стрелички е съвсем невъзможна?…

Гръмовната тишина, която последва, беше нарушена от пресекливо сумтене.

Шлемът на Ваймс падна от треперещата му ръка. Нагръдникът му заподскача, когато сподавяният смях от много, много години избухна на огромни, неконтролируеми тласъци. Той обърна лице към редицата съветници и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзи.

Смя се на начина, по който те се изправиха, съвсем объркани и с оскърбено достойнство.

Смя се на внимателно премереното неподвижно изражение на Патриция.

Смя се за света и за спасението на душите. Смя се и се смя, и се смя, чак докато не му потекоха сълзите.

Ноби протегна врат, за да стигне до ухото на Колън.

— Казвах ви — изсъска той. — Казвах ви, че никога няма да се съгласят. Знаех си, че играта със стреличките е прекалено. Сега ги разстроихте всичките.