Читать «Френски акцент» онлайн - страница 9

Пак там държах чорапите, топлото бельо, гащеризоните и други неща, които за нищо на света не бих внесла в къщата. Използвах ги по предназначение и после те се озоваваха в огромната мивка с промишлени размери от неръждаема стомана, в пералнята и сушилната машина, където не слагах другите дрехи.

Метнах в багажника на автомобила един от гащеризоните, чифт черни кожени маратонки и бейзболна шапка с надпис „Служба на главния съдебен лекар“. Надзърнах и в голямото служебно куфарче от алуминий — да се уверя, че вътре има достатъчно гумени ръкавици, найлонови торби, чаршафи за еднократна употреба, фотоапарати и филм. Подкарах колата със свито сърце — отново чувах думите на Бентън. Помъчих се да заглуша гласа му, да си избия от главата очите, усмивката, допира му. Исках да го забравя и колкото повече опитвах, толкова повече си давах сметка, че това е невъзможно.

Карах по магистралата към центъра на града и гледах лъскавите очертания на небостъргачите на фона на небето, по едно време включих и радиото. Тъкмо наближих Ломбарди Тол Плаза, когато телефонът в автомобила иззвъня. Беше Марино.

— Рекох да те предупредя, че и аз ще намина — каза ми той.

Свърнах към съседното платно и насмалко да се блъсна в една сребриста тойота отдясно. Другият шофьор натисна клаксона, озъби ми се и изкрещя по мой адрес някакви ругатни, които не чух.

— Я си гледай работата — сопнах му се ядно аз.

— Моля? — извика в ухото ми Марино.

— Не говоря на теб. Някакъв кретен ми се прави на интересен.

— А, добре. Не му се ядосвай, докторке.

Завих към Девета улица и се отправих към службата, звъннах и на Роуз, за да й кажа, че след две минути съм там. Спрях на паркинга — Филдинг вече ме чакаше с тежкото куфарче и канапа.

— Служебната кола едва ли се е върнала — подметнах аз.

— Не, няма я — отвърна той и се зае да товари нещата в багажника ми. — Голям фурор ще предизвикаш, когато се изтърсиш там с тая чудесия. На хамалите по пристанището направо ще им изтекат очите, щом те видят такава красива и руса с черния мерцедес. Дали да не ти дам моята кола?

Заместникът ми, който направо се бе вманиачил на тема бодибилдинг, тъкмо се беше развел и за да го ознаменува, бе заменил мустанга с червен корвет.

— Няма да е зле — отвърнах му троснато. — Но ще се възползвам от предложението някой друг път.

— Както искаш. Звънни, ако имаш нужда от мен. Знаеш пътя, нали?

— Да.

Следвайки указанията му, се насочих на юг — малко преди Питърсбърг завих и подкарах зад фабриката на „Филип Морис“, покрай железопътната линия. Тесният път криволичеше през обрасъл с бурени и дървета пущинак, който накрая най-неочаквано ме изведе при бариера. Имах чувството, че прекосявам границата с вражеска държава. Зад бариерата имаше железопътно депо с огромни оранжеви контейнери, накамарени по три, по четири един върху друг. От будката излезе пазач, който явно взимаше много присърце задълженията си. Смъкнах прозореца.

— С какво мога да ви бъда полезен, госпожо? — попита ме той глухо, все едно сме в армията.