Читать «Френски акцент» онлайн - страница 11

— Марино ли? — ахнах изненадана. — И таз добра!

— Да, и аз се учудих.

Сетих се как Марино е казал, че щял да намине, и се ядосах още повече. Виж го ти него, наредил на някаква си пикла да издаде заповед да се явя, а после, моля ви се, ми заявява, че щял да намине, за да види как се оправяме!

— Филдинг, кога за последно си разговарял с него? — поинтересувах се аз.

— Преди няколко седмици. Беше много вкиснат.

— Вкиснат ли! Ще види той какво е вкиснат, когато ми падне в ръчичките! — заканих се аз.

Докерите загледаха как слизам от автомобила и отварям багажника. Извадих служебното куфарче, гащеризона и маратонките и без да се притеснявам от вторачените погледи на зяпачите, се запътих към колата без номера — вбесявах се все повече, докато вървях и усещах как куфарчето се удря о крака ми.

Мъжът с ризата и вратовръзката също беше ядосан и разгорещен — затули с длан очи и се извърна към двата вертолета на телевизионните новини, които кръжаха бавно на стотина-двеста метра над пристанището.

— Да им се не види и на репортерите! — изруга той и извърна поглед към мен.

— Търся човека, който отговаря за местопрестъплението — поясних аз.

— Значи търсите мен — чу се откъм автомобила женски глас.

Наведох се и надзърнах през прозореца към младата жена, седнала зад волана. Беше силно загоряла, с късо подстригана кестенява коса, загладена назад, с волева брадичка и нос. Очите й бяха студени. Носеше разкроени избелели дънки, черни кожени боти с връзки отпред и бяла тениска. Пистолетът се мъдреше върху хълбока й, полицейската значка висеше на дебела верижка около врата й. Климатичната инсталация беше надута до дупка, ченгетата си говореха по скенера под съпровода на леката рок музика, лееща се от радиото.

— Вие сигурно сте детектив Андерсън — подхванах аз.

— Същата. Рене Андерсън. А вие сигурно сте докторката, за която съм слушала толкова много — рече тя нагло, като всички, които не знаят какво правят.

— А аз съм Джо Шоу, директор на пристанището — представи се и мъжът. — Вие сигурно сте посетителката, за която току-що ми позвъниха от охраната.

Беше някъде на моите години, русоляв, с яркосини очи и лице, сбръчкано от честото излагане на слънце. От изражението му личеше, че днес заради Андерсън и всичко останало му е крив целият свят.

— Имате ли да ми съобщавате нещо, което да ми помогне, преди да съм започнала? — попитах аз Андерсън, като се мъчех да надвикам климатичната инсталация и тътена на витлата на хеликоптерите. — Например, защо полицията не охранява местопрестъплението?

— Какво толкова има да му охранява! — отвърна Андерсън и блъсна с коляно вратата на автомобила. — Както сама сте се убедила, тук и пиле не може да прехвръкне.

Оставих алуминиевото куфарче на земята. Андерсън дойде при мен откъм другата страна на колата. Бях изненадана, че е толкова дребна.

— Нямам какво да ви съобщавам — рече ми тя. — Всичко, с което разполагаме, е пред очите ви. Контейнер с вмирисан труп вътре.