Читать «Френски акцент» онлайн - страница 10

— Аз съм доктор Кей Скарпета — отвърнах.

— И при кого идвате?

— Идвам, понеже има смъртен случай — поясних аз. — Съдебна лекарка съм.

Показах му картата. Той я взе от ръката ми и дълго я проучва. Имах чувството, че няма и представа какво е това съдебен лекар и не смята да научава.

— Значи вие сте шефката — рече пазачът и най-после ми върна охлузеното портмоне с картата. — Шефка на какво?

— Аз съм главният съдебен лекар на Вирджиния — повторих. — Чакат ме от полицията.

Мъжът се върна в будката и се залепи на телефона, а мен вече не ме свърташе на едно място. Повтаряше се всеки път, когато трябваше да вляза в охранявана зона. Навремето си мислех, че е така, защото съм жена — и когато бях по-младичка, сигурно съм била права, поне в някои от случаите. Сега обаче смятах, че се дължи по-скоро на тероризма, престъпността и заплахата от съдебни дела. Пазачът описа автомобила, отбеляза и номера му. Връчи ми формуляра да го подпиша, даде ми и ламиниран временен пропуск, аз обаче не си го сложих.

— Виждате ли ей онзи бор? — попита мъжът и посочи на някъде.

— Виждам много борове.

— Онзи, чепатият. При него завийте наляво и карайте право към водата, госпожо. Приятен ден.

Подкарах колата и подминах няколко камари автомобилни гуми, а също и червени тухлени постройки — от табелите разбрах, че това са митницата и федералното управление на корабоплаването. Самото пристанище представляваше огромни складове и докове с наредени по тях оранжеви контейнери, които ми заприличаха на животни, хранещи се на ясла. В устието на река Джеймс бяха закотвени два товарни кораба — „Юроклип“ и „Сириус“, по-дълги и от две залепени едно до друго игрища за американски футбол. Над отворите с размери на плувни басейни по палубите бяха надвиснали огромни кранове.

Един от контейнерите, който беше качен на шаси, бе обграден с жълта полицейска лента и с конуси, с каквито отбиват автомобилите по пътищата. Наоколо не се виждаше жива душа. Нямаше и следа от полицаи, ако не се брои синият автомобил марка „Каприс“ в края на дока — зад волана седеше жена, която разговаряше през отворения прозорец с някакъв човек с бяла риза и вратовръзка. Работата беше спряла. Докерите с каски и якета в ярки тонове пиеха отегчено сода или бутилирана вода, или пушеха.

Звъннах в службата, обади се Филдинг.

— Кога сме получили съобщението за трупа? — поинтересувах се.

— Чакай малко. Нека проверя — отвърна той и зашумоли с листовете пред себе си. — Точно в десет и петдесет и три минути.

— А кога са го намерили?

— Андерсън май не знаеше.

— Как е възможно да не знае такова нещо?

— Нали ти казах, нова е.

— Филдинг, тук няма жив полицай, ако не броим нея. Най-малкото предполагам, че това е тя. Какво точно ти каза, когато се обади, за да ти съобщи за случая?

— Каза, че мъжът е починал, преди корабът да пристигне, че трупът е много разложен и помоли да си идела ти.

— Изрично е помолила да ида аз ли? Виж ти!

— Какво толкова се учудваш! Всички настояват най-напред за теб. Нищо ново. Тя обаче поясни, че Марино й е казал да повика на местопрестъплението теб.