Читать «Френски акцент» онлайн - страница 216

Отключих с електронната карта една от страничните врати и влязох в ярко осветения коридор с противомикробно покритие и камери по стените, следящи всичко, което става наоколо. Раздразнена, Роуз натискаше копчето за диетична кока-кола върху автомата за безалкохолни напитки, когато влязох в стаята за почивка, за да си налея кафе.

— Ама че дивотия! — завайка се тя. — А уж го поправихме. — Напразно чакаше автоматът да й върне рестото. — Вече никой не го е еня за нищо, никой не си гледа като хората работата — оплака се жената. — Сто пъти го поправят, а пак не работи, точно както при държавните чиновници.

Секретарката въздъхна отчаяно.

— Не се притеснявай, Роуз, всичко ще се оправи — успокоих я не особено убедено.

— Не е зле да си починете — въздъхна пак Роуз.

— Не е зле всички да си починем.

Служебните чаши бяха окачени на кукички до кафемашината, моята обаче я нямаше.

— Вижте в банята до кабинета ви, на мивката, обикновено я забравяте там — посъветва ме жената и така ми напомни за дребните подробности от делничния живот, от което поне за малко ми олекна.

— Чък няма да се върне — съобщих й аз. — Ще го арестуват, ако вече не са го сторили.

— Вече идваха от полицията. Няма да си изплача очите по него.

— Ще бъда в моргата. Знаеш какво ще правя, не ме свързвай с никого по телефона, освен ако не е спешно — помолих я аз.

— Обади се Луси. Довечера щяла да прибере Джо от болницата.

— Защо не дойдеш да ми погостуваш, Роуз?

— Благодаря. Но всяка жаба да си знае гьола.

— Ще ми олекне, ако дойдеш с мен у дома.

— Доктор Скарпета, ако не той, все ще се намери някой, който да се навърта, нали? Човек мира няма от тия престъпници! Но трябва да продължа да живея нормално. Само това оставаше — да се превръщам в заложница на страховете или старостта.

Отидох в съблекалнята, облякох зелената хирургическа престилка и отгоре завързах найлоновата престилка. Пръстите ми бяха непохватни, все изпусках връзките. Бях скована, всичко ме болеше, сякаш ме поваляше грип. Добре че можех да се скрия и от микробите, и от чувствата си зад маската, шапката, пластовете ръкавици. Не исках да ме вижда никой. Стигаше и това, че ме бе видяла Роуз.

Когато влязох в залата за аутопсии, Филдинг снимаше трупа на Брей, а други двама мои заместници и трима патолози работеха по новите случаи, понеже днес непрекъснато караха мъртъвци. Чуваше се шуртенето на вода, тракането на стоманени инструменти, приглушени гласове и звуци. Телефоните се скъсваха да звънят.

В това стоманено място нямаше цветове, ако не се броят отсенките на смъртта. Контузиите и отоците бяха моравосини, кожата — възрозова. Кръвта се аленееше на фона на жълтите мазнини. Гръдните кухини зееха отворени като лалета, във везните и теглилките имаше какви ли не органи, миризмата на разложение се просмукваше днес във всичко.

Два от другите случаи бяха на младежи, единия латиноамериканец, другия бял, и двамата с недодялани татуировки — бяха умрели от множество прободни рани. Белязаните им от омразата и гнева лица се бяха успокоили и с тях младежите приличаха на момчетата, каквито са щели да бъдат, ако съдбата ги бе орисала да се родят в друг квартал, вероятно и с други гени. А те бяха живели в бандата като в семейство, техен дом беше улицата. Бяха умрели точно така, както и бяха живели.