Читать «Френски акцент» онлайн - страница 215

— Оставяше ли съобщения?

— Повечето пъти — не. — Тя замълча и преглътна. — Днес сутринта дойдох да видя какво става, някъде в шест и половина. Почуках, но не ми отвори никой. Вратата беше отключена и аз влязох. — Пак се разтрепери, очите й се разшириха от ужас. — Влязох там и… — млъкна насред изречението Андерсън. — После хукнах навън. Бях много уплашена.

— Уплашена ли?

— Да, от човека, който го е направил… Усещах го, сякаш беше в стаята, умирах си от страх, да не би да се е спотаил някъде в къщата… Изхвърчах навън с насочен пистолет и се втурнах, и се качих на колата, и подкарах с бясна скорост, докато не видях уличен телефон — оттам се обадих в полицията.

— Е, това поне не мога да ти отрека — отбеляза уморено Марино. — Поне си имала доблестта да си кажеш името.

— Ами ако сега нападне и мен? — попита Андерсън и ми се стори съвсем дребничка и съсипана. — И аз съм пазарувала понякога в „Куик Кеъри“. Бъбрила съм си с Ким Луонг.

— Добре че най-после се сети да ни го кажеш — подметна Марино и аз си дадох сметка, че Ким Луонг може би е в дъното на всичко това.

Ако убиецът е следил Андерсън, тя може би го е отвела, без да иска, в магазина „Куик Кеъри“, при първата му жертва. Или може би го е сторила Роуз. Не изключвах това чудовище да ни е наблюдавало, когато ние с Роуз отидохме на паркинга пред службата и дори когато се отбих в жилището й.

— Можем да те приберем за малко на топло, ако така ще се чувстваш по-спокойна — предложи най-сериозно Марино.

— Ами сега! Какво да правя — проплака жената. — Живея сам-сама… Страх ме е, страх ме е.

— Незаконна търговия с лекарства по рецепта — оповести Марино. — Плюс притежаване на такива лекарства без законни основания. Все углавни престъпления. Чакай да помислим. И ти, и Чъки Бой имате високоплатена работа, досега не сте извършвали престъпления и може би ще се отървете леко. С глоба от двайсет и пет бона, която за нула време ще платите с паричките, дето сте прибрали от далаверите с лекарства. Всичко се нарежда чудесно.

Бръкнах в дамската си чанта, извадих клетъчния телефон и звъннах на Филдинг.

— Трупът пристигна току-що — съобщи ми той. — Да я почвам ли?

— Не — рекох му. — Знаеш ли къде е Чък?

— Не е дошъл на работа.

— Така си и знаех — казах аз. — Ако случайно се появи, го вкарай в кабинета си и да не мърда оттам.

41.

В два без нещо следобед завих към служебния паркинг и спрях под козирката, за да не ме вали, точно когато двама служители от погребално бюро товареха поредния мъртвец в черна катафалка стар модел с перденца на задните прозорци.

— Добър ден — поздравих ги аз.

— Добър ден, госпожо. Как сте?

— Кого товарите? — поинтересувах се аз.

— Строителният работник от Питърсбърг. — Затръшнаха задната врата и смъкнаха гумените ръкавици. — Онзи, дето го блъсна влак — продължиха в хор те. — Умът ми не го побира как е станало. Да не дава господ и аз да си ида така. Приятен ден.