Читать «Френски акцент» онлайн - страница 218

Вече беше седем вечерта, когато влязох да си взема душ — бях цялата в кръв и от мен потече възрозова вода. Чувствах се отмаляла и замаяна, не бях хапвала от сутринта. Всички, освен мен си бяха тръгнали. Излязох от съблекалнята, като си подсушавах косата с хавлиената кърпа, когато, не щеш ли, от кабинета ми изскочи Марино. Насмалко да се разпищя. Сложих ръка върху гърдите си — да се поуспокоя.

— Изкара ми ангелите! — възкликнах аз.

— Не е нарочно — заоправдава се той, беше мрачен.

— Как си влязъл тук?

— Пусна ме нощната охрана. Стари дружки сме. Не исках да ходиш сама до колата. Знаех, че още си тук.

Прокарах пръсти през мократа си коса, Марино се върна с мен в кабинета. Метнах кърпата на един от столовете и се заех да събирам вещите, които исках да занеса вкъщи. Забелязах протоколите от лабораторията, които Роуз бе оставила върху бюрото. Пръстовите отпечатъци по кофата в контейнера съвпадаха с отпечатъците на мъртвеца с неустановената самоличност.

— Чудо голямо! И каква полза, че са негови! — изсумтя Марино.

Имаше и протокол от ДНК изследванията, подписан от Джейми Кун.

— „… Открихме профил… твърде сходен, със съвсем малки разлики“ — прочетох на глас, макар че знаех какво ще науча. — „… Съпоставим с човека, дал биологичната проба… близки роднини“. — Погледнах Марино. — Казано с две думи, ДНК на мъжа с неустановената самоличност и на убиеца са съпоставими, двамата са в близка роднинска връзка.

— Съпоставими били — тросна се погнусен Марино. — Втръснало ми е от тези научни съпоставими дрънканици! Толкова ли не можеш да го кажеш човешки! Двамата проклетници са братя.

Изобщо не се съмнявах в това.

— Трябват ни кръвни проби от родителите, за да го докажем — отбелязах.

— Дай да им звъннем и да им кажем да наминат — отвърна цинично Марино. — Тези достойни момчета, синовете на Шандонови. Ура!

Метнах протокола върху бюрото.

— Точно така, ура — казах аз.

— Кой го е еня!

— Искам да разбера с какъв предмет е удрял. Май с някакъв инструмент.

— А аз цял следобед обикалям тузарските къщи покрай реката — каза Марино. — Добрата новина е, че не липсва никой, всички са живи и здрави. Лошата е, че още не сме разбрали къде се укрива този кретен. Навън е минус два градуса. Едва ли се размотава под открито небе и спи под някое дърво.

— Ами хотелите?

— Там не са виждали космат тип с френски акцент и грозни зъби. А в мотелите ги знаеш — видят ли полицай и млъкват като риби.

Тръгна с мен по коридора, но не бързаше особено — явно имаше да ми казва още нещо.

— Хайде, изплюй камъчето! — подканих аз. — Какво още има? Сякаш това е малко.

— Вчера, докторке, Луси е трябвало да се яви пред комисията във Вашингтон. Пратили са й четирима души от службата, които да я подковат. А тя, моля ти се, настояла да остане тук, докато Джо се оправела. — Излязохме на паркинга. — Всички й влизат в положението — продължи Марино, а мен ме налягаше все по-голяма тревога. — Но прави ли се така! Със случая се е заел лично директорът на Службата за борба с контрабандата, а нея я няма никаква!