Читать «Френски акцент» онлайн - страница 214

— В известен смисъл, да.

— За какво.

— Задето се е вкиснала. Пак старата песен.

— И после?

— После си тръгнах. Казах ти вече. Имала работа. Почнехме ли да спорим или да се караме, решаваше, че имала работа.

— Снощи с колата под наем ли беше? — поиска да знае Марино.

— Да.

Представих си как убиецът я е следил и е видял, че си тръгва. Сто на сто се е спотайвал някъде в тъмното. И Брей, и Андерсън са били на пристанището, когато „Сириус“ е хвърлил котва и убиецът е пристигнал под името Паскал в Ричмънд. Вероятно я е видял. Вероятно е видял и Брей. Сигурно е проявил интерес към всички, дошли да разследват престъплението му, включително към мен и Марино.

— Детектив Андерсън — казах аз. — Случвало ли ви се е да се върнете, след като вече сте си тръгнали, и да се опитате да поговорите с Брей?

— Да — потвърди тя. — Така де, от къде на къде ще ме изхвърля като мръсно коте!

— Често ли се връщахте?

— Да, когато бях разстроена.

— И какво правехте, натискахте звънеца ли? Как й съобщавахте, че сте тук?

— В какъв смисъл?

— Имам чувството, че полицаите винаги чукат, най-малкото, когато идват в моята къща — поясних аз. — Никога не натискат звънеца.

— Защото половината отрепки, при които ходим, изобщо нямат звънци — вметна Марино.

— Чуках — отвърна Андерсън.

— И как чукахте? — продължих с въпросите, а Марино запали цигара и предостави на мен да разговарям с жената.

— Ами…

— Два, три пъти? Силно, тихо? — опитах се да я подсетя аз.

— Три пъти. Силно.

— И тя винаги ли ви пускаше да влезете?

— Понякога изобщо не отваряше. Друг път само открехваше вратата и ми казваше да си ходя.

— Питаше ли кой е? Или направо отваряше?

— Отваряше, ако знаеше, че съм аз — каза Андерсън.

— Ако е мислела, че си ти — поправи я Марино.

Андерсън си замълча — явно вече й беше непосилно да говори за това.

— Но снощи не сте се върнали, така ли? — продължих аз.

Мълчанието й бе достатъчно красноречиво. Явно не се беше върнала. Не бе почукала силно три пъти. Бе почукал убиецът и Брей му бе отворила, без изобщо да се замисля. Вероятно вече е казвала нещо, подхванала е пак караницата, когато чудовището й е връхлетяло изневиделица, избутало я е и е влязло вътре.

— Не съм й направила нищо, кълна се — подхвана пак Андерсън. — Нямам никаква вина — заоправдава се, понеже не умееше да поема отговорност за нищо.

— Снощи си извадила голям късмет, че не си се върнала — рече й Марино. — Ако предположим, че казваш истината.

— Това си е самата истина. Честен кръст!

— Ако си се върнала, сигурно си щяла да бъдеш следващата.

— Нямам нищо общо с това!

— А, имаш. Брей е нямало да отвори вратата…

— Ама това на нищо не прилича — сопна се Андерсън и беше права.

Каквито и да са били отношенията им с Брей, те двете нямаха никаква вина, че убиецът ги е дебнел и ги е причаквал.

— И така значи, прибираш се вкъщи — рече Марино. — По-късно опита ли се да й се обадиш? И да замажеш положението?

— Да. Но тя не вдигаше.

— И колко време, след като си тръгна й звънна?

— Някъде след двайсетина минути. Звъних й още няколко пъти, мислех си, че не иска да говори с мен. Продължих да звъня и след полунощ, но все чувах телефонния секретар и накрая се притесних.