Читать «Френски акцент» онлайн - страница 13

— От Антверпен, Белгия, поел е преди половин месец — отвърна той, загледан в „Сириус“ и „Юроклип“. — Плавателни съдове под чужд флаг, както всички кораби, хвърлящи котва в пристанището. И да видим американски флаг, то е само когато на някой кораб са го вдигнали от любезност — допълни той някак разочаровано.

На дясната палуба на „Юроклип“ стоеше мъж, който ни наблюдаваше през бинокъл. Видя ми се странно, че в тая жега е с дълги ръкави и панталони.

Шоу присви очи.

— Ама че напича!

— Дали не е гратисчия? — предположих аз. — Макар и да ми се струва малко вероятно някой да тръгне да пътува без билет половин месец в открито море.

— Поне доколкото ми е известно, не сме имали такива случаи. Пък и ние не сме първото пристанище, където корабът спира. Най-напред е хвърлил котва в Честър в щат Пенсилвания. Повечето ни кораби поемат от Антверпен, спират в Честър, после идват тук и пак отплават към Антверпен. Дори да е гратисчия, е щял да предпочете да слезе още в Честър, вместо да идва чак до Ричмънд. Ние, доктор Скарпета, сме междинно пристанище — допълни директорът.

Не повярвах на очите си — от автомобила, спрял до моя, слезе не друг, а самият Пийт Марино.

— Миналата година тук са хвърляли котва към сто и двайсет презокеански товарни и туристически кораби — продължи Шоу.

Марино беше детектив, откакто го познавах. Но за пръв път го виждах в униформа.

— Лично аз, ако съм гратисчия или се опитвам да проникна нелегално в страната, щях да предпочета някое голямо пристанище, например Маями или Лос Анджелис, където веднага да се шмугна в навалицата.

Андерсън се върна при нас, дъвчеше дъвка.

— Не чупим печата, освен ако не подозираме нещо нередно, наркотици, недеклариран товар — продължи с поясненията директорът на пристанището. — Сегиз-тогиз взимаме наслуки някой кораб и го претарашваме целия, та хората да си имат едно наум и да не шикалкавят.

— Добре че вече не ми се налага да се обличам така — отбеляза Андерсън, когато Марино се насочи към нас с дръзка войнствена крачка — ходеше така всеки път, когато не се чувстваше сигурен и бе особено вкиснат.

— Защо е в униформа? — попитах я аз.

— Преназначили са го.

— Това и сама го виждам.

— Откакто заместник на управлението стана Брей, настъпиха много промени — отбеляза гордо-гордо Андерсън.

Умът ми не го побираше как могат да натикат в униформа човек с качествата на Марино. Кога ли се беше случило? Заболя ме, че Марино не ми е казал, досрамя ме и че не съм научила сама. От седмици, ако не и от цял месец не му се бях обаждала да го питам как е. Вече не помнех кога за последен път съм го канила на кафе в службата или на вечеря у дома.

— Какво става тук? — изръмжа той вместо поздрав.

Хич и не погледна Андерсън.

— Аз съм Джо Шоу — представи се директорът. — Приятно ми е.

— На мен пък не — тросна се Марино. — На своя глава ли реши, Андерсън, да се заемеш със случая? Или другите ченгета не искат да си имат вземане-даване с теб?

Тя го изгледа кръвнишки. Извади дъвката и я запокити, сякаш Марино й е развалил вкуса.

— Бива ли такова нещо, да не поканиш никого на малкия си купон! — продължи той да хвърля гръм и мълнии. — Божичко! — подметна гневно. — Какво доживях!