Читать «Патриарх Евтимий в Търново» онлайн - страница 6

Когато лукавият дявол се видя тъй свързан от пленниците си и наранен от стрелите си, без да му е възможно мълчаливо да понесе поражението на войските си и пълното си обезоръжение, произведе много по-голяма и по-люта буря, отколкото беше първата. Когато се разказва, езикът на човека се вдървява, а косите се разтреперват.

Воеводата — турчин, когото султан Баязид постави да управлява града — повика при себе си божиите люде, които превъзхождаха другите и по име, и по добродетел, и по произход, уж да обсъдят някои общополезни въпроси. И те, вървейки след злия вестител, отиваха като глупавите овце, които вървят след онези, които ще ги колят, и бързаха да се доверят на убийствените десници, като всеки носеше своята кръв. Когато ги видя в ръцете си, кръвоядният звяр ги изкла всред църквата, или по-добре да се рече, ги освети, без да се засрами от белите коси, без да пощади младостта; гърлата им превърна в играчка за ножа. Одушевените жертви, словесните всецяло изгоряеми жертви, повторно се кръстиха в своята кръв. Към Захариевата кръв те проляха всред църквата своята кръв, та заедно с Авел да се провикнат от земята към господа всички, които са изпили чашата на мъчението, достойна да бъде изпита от приближените на бога, които с кръвта си са удавили всички важни сили, както военачалниците на гордия Фараон. О свето войнство! Не едни по-рано, а други по-после, но всички, като застанаха вкупом пред мъчителя, оплюха го и веднага, като се представиха на Христа, се увенчаха с мъченически венец! Мъчителят остави труповете им за храна на небесните птици, а владиката причисли духовете им към кротките ангели. О, воини, вие опазихте вярата и броя си не намалихте! А чуйте и броя: бяха сто и десет, чиято кръв обагри църквата! И макар да бяха толкова, не се разкъса мрежата на вярата.