Читать «Патриарх Евтимий в Търново» онлайн - страница 8

Но след това какво стана? Подир това чудо варваринът намисли да пресели людете на Изток — защото така изискваха и царевите заповеди, — а божия човек да изпрати на заточение в Македония. И той излезе заедно с людете като втори Йеремия. Гледката предизвикваше сълзи дори у самите камъни на града! Деца се разделяха от бащите си и братя от родни братя: защото не се отвеждаха всички заедно, та да се утешават поне като се виждат, а едни — които се отличаваха по род, по богатство или по красота на лицето си — се заточваха, а други се оставяха. Ония дни бяха дни на плач! Защото има ли нещо по-горчиво от преселението и по-тежко от разлъката с родни, отколкото спомена за родината и за своите, който винаги пробожда сърцето като жило? Ето защо те се прегръщаха един друг, целуваха се, прощаваха се. С риданието си огласяваха местността. А всред тях пеша вървеше великият Евтимий, подпиращ се с жезъл, облян от сълзи, с душа, наранена от хиляди стрели. Но не от тях страдаше той, не и защото беше сломен от болест и от старост, а защото бе разкъсан от страданието на народа и от нежната възраст на децата.

А когато дойдоха до мястото, където пастирът щеше да се отдели от тях против волята си — ах, кой би си спомнил това без сълзи! — те паднаха пред краката му; обливаха ги с поройни сълзи, допираха устните и лицата си, целуваха му ръка, наричаха го пастир, учител и чедолюбив баща. Неговото отлъчване за тях бе раздяла с душата. Едни от жените слагаха децата си пред него; други пък, които бяха наблизо, се удостояваха да целунат ръката му, а трети — дрехата му, що напояваха с горещи сълзи, когато се допираха до нея като до някоя ръка на светец. Други поради вяра скубеха тревата, въз която стоеше той, а други — притискани от тълпата и безсилни да се доближат до него — с горчиви сълзи стенеха отдалеко за последно благословение и молеха за прошка, защото бяха уверени в душата си, че вече не ще го видят жив.

А той ги утешаваше и им държеше напътствено слово. Той ги съветваше да не се отклоняват от господните заповеди, да пазят непорочна вярата. Чрез нея не само ще се познае любовта им към бога, но ще придобият и слава дори на самото място на преселението онези, които са я опазили. Така се случи — казваше той — и с Авраамовите внуци: най-напред с Йосиф, който бе несправедливо продаден от братята си като роб, но отпосле бе прославен като цар; после — с великия боговидец Мойсей, родения в Египет, в дома на робството: той наказа мъчителите, като извърши чудото с морската вода и като изведе вкупом сънародниците си из Египет, из дома на робството. Същото стана и със Зоровавел Саладиилов: поради благочестието си той, когато бил в плен, сияел в слава всред царевия дом и много спомогнал да се освободи Израил и да се издигне храмът. А що се случи с Даниил, укротителя на лъвовете, и с трите момци, които угасиха огъня? Това и нещо повече не постигнаха ли те с вярата? Павел свидетелства, като казва: „Угасиха огнената сила, затвориха устата на лъвовете.“ А що се случи с великодушната и велика по вяра Естир? Като се помоли на бога, с пост и молитви тя не успокои ли пламналия гняв на мидийския цар и не освободи ли сънародниците си израилтяни, които, вместо да измрат в един ден, достигнаха броя на морския пясък?