Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 143

Той се качи на една от панфилите. Пиратите и петимата стражи последваха примера му и потеглиха. Плаването до Свети Иван премина лесно. Морето беше почти спокойно, а на небето като окачена висеше нащърбена луна — светлината й бе достатъчна за кръмчиите, а в същото време и оскъдна, за да ги прикрива от възможните наблюдатели на острова. Така пътуването протече без премеждия и — все според предварителното наговаряне — панфилите се вързаха на мостчетата при Свети Мина и Дендри.

Трошан се огледа и ослуша. Не долови никакъв знак на живот. Сърцето му отново възликува — той знаеше, че да постигнеш изненада в битката, това е почти спечелена победа… Извади свирката си (тя беше с особен звук, все едно че се обаждаше сова) и даде определения знак. Видя как хората от другата панфила се втурнаха като глутница вълци към постройките, които се мержелееха към отсрещната страна на острова. Тогава изтегли меча си и каза на своите:

— След мен!…

… И тук свърши всичко онова, което Трошан, син на Властимир, бе предвидил. Според неговите кроежи сега трябваше да последва люта битка с изненаданите корабници в проклетото жълто и кафяво, може би не много на брой, но готови да бранят острова до последна капка кръв. Приготвил се бе за звън на оръжия и стенания на ранени и умиращи, да се разплиска кръв… Обаче нищо от това не се случи. Нападателите завариха постройките, прилични на манастир, с приветливо отворени врати и… и нищо повече. Пиратите надничаха навсякъде, ала не срещнаха не човек, а каква да е жива душа. „Свети Боже — стъписа се за момент Трошан, — що може да означава това? Възможно ли е Кривич, тръгвайки на поход, да е взел цялата си шайка, дори един обикновен пазач да не остави тук, поне колкото да затвори вратите и прозорците, ако излезе вятър? — А после се самоуспокои: — Какво пък, толкова по-добре. Ето, нали с кръв или без кръв постигнах своето — завладях свърталището на злодея!“ Още си говореше така сам на себе си, когато един глас накара всички да се извърнат:

— Панфилите!… Гледайте панфилите!… Отплавали са…

Беше вярно. В оскъдната светлина на приличната на презполовена пита луна се виждаше как двете катарги с ритмични загребвания на веслата се отдалечаваха на юг, вече поне едно поприще ги делеше от брега. Какво се бе случило? — Пиратите-оими притежаваха достатъчно опит, за да разтълкуват събитията. Кривич ги бе надхитрил — вместо те него да изненадат, той бе изненадал тях. Оставил бе двадесетина души в само на тях познато скривалище на острова и когато нападателите се бяха нахвърлили към постройките, те, засадниците, бяха завладели панфилите им и сега без никаква припряност теглеха веслата по посока на течението²²⁵. Дори за подигравка от едната ладия се носеше присмехулна песен…

— Няма никаква друга ладия — изрече същият глас. — Дори някаква издънена еднодръвка не са ни оставили, Бог да ги убие…