Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 142

— Минах само да ти кажа, че довечера ще позакъснея — започна бащата. Искаше да го каже ей така, като просто съобщение, но се улови, че не съумява да скрие възбудата си. От погледа на Благовеста разбра, че тази възбуда не остана тайна и за нея.

— При други закъснения не си намирал за нужно да ме предупреждаваш — простичко отбеляза тя.

Какво пък, имаше ли нужда да крие? — запита се Трошан. — Вярно, дъщеря му имаше странно отношение към този пират Кривич — едновременно неуважение към кървавия му занаят и възхищение пред подвизите му, — но тя вече и да искаше, не бе в състояние да промени хода на нещата. Като премисли това, бащата извървя разстоянието до средата на стаята. А докато търсеше думите си, четирите стени продължаваха да отгласят този проклет звук на щавене на кожа…

— Утре сутринта ще те събудя с превелика вест — каза. — Защото нощес законът и властта ще вземат връх над злото и престъплението.

— Ще изловиш пиратската сган на Созопол? Или ще затвориш тридесет и осемте пивници? Какво си намислил, татко?

— Много повече, момичето ми. Ще видя сметката на Кривич.

— Хайде де — засмя се тя. — Смяташ да го убиеш? Или да го затвориш в тъмницата? Ти и Негослав с вашите десетина хилави войскари срещу стотиците опитни корабници на Кривич?

— Когато една лястовица започне много да мърси, човек не я убива, а разрушава гнездото й под стрехата — тогава тя се пръждосва някъде другаде. Така ще постъпя и аз с прословутия Кривич.

Той й разказа плана си. И колкото повече разказваше, толкова въодушевлението му проличаваше по-ясно. И обратното — девойката помръкваше видимо, естествената розовина на бузите й отстъпваше място на цвят, който много напомняше прегоряла от слънцето угар.

— Разбираш ли? — завърши бащата. — Справя ли се с тартора на тези сатани, останалите ще бъдат задача-играчка за мене. А наскоро тук ще има незапомнени тържества, Благовесто. Ще дойде и най-отбраният свят от Царевец и Цариград. Кой знае, може сред другите да е и онзи, когото съдбата е предопределила за твой мъж и мой зет.

Той разпери ръце и понечи да я прегърне, но нейният поглед го спря. Нищо чудно — такъв поглед не само би спрял, но и би върнал лавина нагоре по склона на планината.

— Не забравяш ли една малка подробност? — студено го запита Благовеста. — Че този твой „тартор“ спаси честта, а може би и живота ми? Няма ли това поне ей толкова значение за тебе?

Трошан не намери какво да отговори. И за да не остане напълно с плещите на земята, промърмори нещо като „Един ден ти най-много ще ми благодариш…“, пък излезе и затръшна вратата.

Някъде около полунощ дуксът с половината от стражата безшумно слезе на пясъчния бряг извън крепостната стена. Всичко беше станало според заговора: там го чакаха две панфили и петдесетина въоръжени мъже — видът им издаваше, че не би ги спрял нито човек, нито природна сила. Трошан усети как радостно се разтупа сърцето му от тази гледка, но се въздържа да изрази похвалата си: в края на краищата нали именно за това им плащаше!…