Читать «Пиратът (С черен лъв на мачтата)» онлайн - страница 141

Цончо Родев

— Същото, което правят царете, когато външна опасност надвисне над държавата. Свикват народа под бранните знамена и го повеждат в защита на отечеството.

— Откакто Созопол стана царство на хаоса, народът на града, коренните му жители се изпокриха. И как да не се изпокрият, когато техните оръжия са иглите за шев, рендето, мистрията и нощвата за тестото, а до себе си виждат паплач, която от години живее само от меча? Нека да бъдем справедливи, Кременчо.

— Не си права, дойке. Войните открай време не се изнасят от няколкото стотици бранници по занаят, а от същите тези мъже, които ти изреди — хората на иглата, на мотиката, на мистрията, на въдичарската кука. С тях преди едно столетие великият Калоян смаза латинците при Адрианопол, после Йоан Асен премести границите на царството до четири морета, пак с тях преди три години Светослав Тертер издави ромеите при Скафида.

— Нека бъде твоето — каза жената, но личеше, че няма никаква надежда в сърцето си. — Ще говоря с Негослав, пък каквото Бог рече за нататък… — И тя завърши с една дълбока въздишка.

… Минаха — не минаха петнадесетина дни след този разговор, когато в Созопол се пръсна мълва, че в Константинопол и в Търновград се стягат за царска сватба. Тази вест разбуни духовете в пристанищната крепост. Знаеше се вече, че цар Светослав е обещал до деня на венчавката да прочисти града от пиратите от каквато и да са те народност. Вярно, до днес не се бе усетило никакво раздвижване на бранна сила, която да изпълни това обещание — нито корабните войски потеглиха насам, за да влязат в бой с пиратските кораби или, стоварвайки бранниците си на брега, да потърсят победа в битка на сушата, нито се чу от Боруй, Дъбилин или от самия Търнов да са потеглили облечени в желязо дружини, нито дори бе увеличена мършавата стража, с която уж божем кастрофилаксът поддържаше властта на царя над Созопол. И все пак тревогата си остана. Защото зад всичко това бе името на Светослав Тертер; за него се знаеше, че не е нито мекушавият Константин Тих, още по-малко — безволевият Смилец, а държи на думата си и, когато му се наложи, умее да пипа с ежови ръкавици. Всичките тези противоречиви слухове пъплеха като плъхове из града, тревожеха пиратите, но всичко свършваше до тука.

Кой знае защо, Кривич избра точно това смутно време, за да се вдигне с двата си кораба на поход в морето. Готвеше се като за дълго плаване — това личеше от количеството на храната и водата, които се товареха на „Кротушка“ и „Добродушко“. Като научи за това, дуксът Трошан лично слезе до тихото място — на морски език то се наричаше, нарича се и до днес „котвена стоянка“, — което се намираше между островчето Свети Кирик и сушата. Престори се, че се разхожда безгрижно по брега, но всъщност видя всичко. И още докато се връщаше към седалището си, разпрати тайни вестители до всички, които бяха купени за него със златото на града. А когато се прибра у дома си, той сияеше от радост и непрекъснато триеше доволно ръце, от което се получаваше звук, сякаш някой наблизо щавеше кожа. Поколеба се, но накрая не се стърпя и като прекоси ходниците, влезе в стаята на дъщеря си. Когато го видя, Благовеста се изправи, но остана на мястото си, не направи крачка към него.