Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 143

Отново млъкна, но не получи отговор.

— Няма що — много ми помагаш.

Раздразнена се качи горе.

Не се нуждаеше от посещения на духове или послания от отвъдното да й кажат какво да прави и как да го стори. Знаеше какво се готви да постигне. Имаше мъж, когото възнамеряваше да задържи. И понеже твърдо го бе решила, оставаше само да се погрижи за подробностите.

Справи се и с огъня в камината горе и я приготви за нощта. После запали две свещи, опъна се върху леглото, подпря се на възглавниците и се приготви да чака.

Свършената през деня работа я бе изтощила.

Сега вече нямаше вятър, нямаше и дъжд. Среднощното небе напомняше коприна, осеяна с проблясващи рубини или сапфири звезди. Луната, пълна и бяла, плуваше високо и хвърляше лъчите си върху море, гладко като езеро.

Крилата на белия кон биеха като сърце — ритмично и стабилно. Яхнал го, мъжът със сребърните одежди, седеше с гордо изправени рамене, а тъмните му коси се вееха по раменете.

— Не искаше нито богатство, нито положение, нито дори безсмъртие от мен.

Въобще не й се стори странно да язди с Принца на феите над Ирландия.

— Какво искаше тя от теб?

— Обещания, клетви, думи, които идват от сърцето. Защо за някои е толкова трудно да произнесат: „Обичам те“?

— Като ги произнесеш, сваляш всички щитове.

Извърна глава. Очите му святкаха, изпълнени с горчивина.

— Точно така. А за това е нужен кураж, нали, Мери Брена О’Тул?

— Или глупост.

— Ако любовта не ни превръща в глупаци, тогава — кое?

Конят полетя надолу със скорост, която накара сърцето й да се разтупти. От вълнение. Видя светещите прозорци, както контурите и сенките на къщурката върху Хълма на феите.

Изпод копитата изскочиха искри, когато докоснаха земята.

— Уж обикновено място — промърмори Карик, — а такива драми се разиграха. Ето например хубавата градинска порта. Все едно е врата на крепост, защото вече не мога да минавам през нея, както някога.

— Твоята възлюбена се разхожда и по скалите.

— Така съм чувал, но не можем да се видим, дори ако стоим един до друг.

Сега в тона му нямаше горчивина, а само тъга. И, както се стори на Брена, болезнен копнеж.

— Понякога усещам присъствието й там или долавям аромата било на косата, било на кожата й. Но в продължение на три пъти по сто години нито веднъж не ми е било позволено нито да я видя, нито да я докосна, а камо ли да й излея сърцето си.

— Направил си тежка магия и за двама ви — отбеляза Брена.

— Така е. И заплатих за този миг на гняв. Разбираш добре това, нали?

— О, да. И е добре, че не разполагам със способността да правя магии.

— Ах, вие, смъртните. — Лицето му се разведри. — Представа нямате каква мощ притежавате и затова най-безгрижно пропилявате онова, което притежавате.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Така го виждаш ти — съгласи се той и кимна. — Но в онова, което започна между мен и Гуен, нямаше никаква магия, направена от феите. Нито с измама, нито със сладки приказки я привлякох към мен, както твърдят някои. Тя дойде доброволно, ала баща й се намеси. Обеща я на друг, защото се страхуваше от мен.