Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 145

— Вече пътуват. Изпрати ги вчера по специален куриер, както предложил Магий.

— Е, добре. Добре…

Или ще ги одобрят, или — не, мина й през ума, както щеше да стане и с песента на Шон. За малко да изтърси, че вече е разговаряла с Магий и той отделя доста време да преглежда проектите, които валят към него от Ардмор.

Не. По-добре да изчака и да поднесе на Шон резултата, а не притесненията на изчакването.

— Какво обмисляш толкова дълго и усилено?

— Следващите стъпки и какво ще се случи, след като бъдат предприети. Излиза, че когато едно нещо се промени, всичко започва да се променя.

— И на мен ми е хрумвало същото.

„Погледни само нас двамата“ — помисли си той, и отметна кичур от челото й.

Пулсът й стана неравномерен. Още една промяна, даде си сметка тя — просто само да я докосне и тя цялата премалява.

— Притеснява ли те?

— Не. Но, ако в момента притеснява теб, предпочитам да те потопя отново в мечти и сънища. — Докато я полагаше да легне, устните му докоснаха нейните. — Ако се хванеш за мен, заедно ще се потопим.

— Искам да бъда с теб. Ти си единственият.

Повече от това не можеше да свали щитовете си.

Понесе я в мечти, а наоколо свещите догаряха и огънят в камината равномерно потрепваше. У нея се появи женствена нежност, за която не бе и подозирала — някаква склонност да дава онова, което се иска от нея, и да го дава с нежност.

Съблякоха се един друг. Този път не късаха и не дърпаха дрехите. Пръстите се плъзнаха върху плът. Последва сливане на устните и всяка милувка ставаше все по-скъпоценна. Въздишки и нежни нашепвания. Премесване на дъха.

Привличане, но без проблясване на похот. Дори когато я докара до финала и тя остана разтреперана, усещането й бе за сияние.

Гледаха се един друг, когато той проникна в нея.

Сякаш се бяха завърнали у дома.

Вдигна ръце и обгърна лицето му. Беше толкова красиво, че в очите й се появиха сълзи.

— Ела с мен — промълви тя. — Отпусни се и ми се отдай.

По-късно устните му отново се озоваха върху нейните.

— Остани — помоли той.

Не биваше да го слуша. Още докато я притегляше към себе си, й хрумнаха всички причини, поради които е най-добре да си тръгне сега, тихо да се измъкне от леглото.

— Добре — промълви тя и отпусна глава върху рамото му.

До сутринта, разбира се, я бе изтласкал към ръба на леглото. Това ще трябва да се промени, помисли си Брена, докато ставаше в утринната дрезгавина. Не можеше всекидневно да се бори за място върху дюшека.

От самото начало започни както искаш да продължи по-нататък, постоянно повтаряше майка й. Е, тя ще започне да забива лакът в ребрата му по няколко пъти на нощ, докато той се научи да споделят равноправно постелята.

Но очите й топло сияеха, наблюдавайки го, докато се обличаше. И целувката, с която го дари, преди да поеме, определено бе любеща.

— Ще си вземем по-голямо легло — прошепна тя и тръгна бързо към вкъщи с надежда да изпревари майка си и да не я завари долу да прави закуската.

Час по-късно той се събуди сам и леко недоволен. Не е ли възможно тази жена да му каже поне довиждане? Това трябва да се промени. Всъщност доста неща щяха да се променят, и то — по-скоро отколкото тя очакваше.