Читать «Сълзите на луната» онлайн - страница 142

— Е, наложи се да се потрудим, за да спасим задния двор на госпожа Дъфи. Вероятно не блестим, но почти умираме от глад.

Той вдигна ръка.

— Ако си въобразяваш, че ще влезеш тук, О’Тул, спри за малко и помисли.

— Не се каня да влизам. Казах на татко, че ще дойда да взема два сандвича — като спасителна мярка. А и две бири ще ни дойдат добре.

— Излез и затвори вратата.

— Нищо подобно няма да направя. — За да го ядоса, се облегна на касата. — С нищо не преча тук. Каквото и да ни приготвиш, ще го приема. Не сме капризни.

— Повече от очевидно е.

Заряза поръчките, които изпълняваше, и извади хляб и месо.

Тя се развесели, забелязала колко по-бързо от обичайното действа той.

— Ще работим поне още два часа. После ме чакат някои други задачки.

— Надявам се едната е да се изкъпеш.

— В списъка е. Като гледам как вървят нещата тук, времето не е повлияло зле на бизнеса ви.

— Половината село е тук или, през деня, или вечер. Хората търсят компания и да видят нещо друго, освен четирите си стени. — Постави щедри резени месо и сирене. — През по-голямата част се чуват разгорещени кавги за мача, който предават по телевизията. Добре че оправиха електричеството.

— И ние сме на нокти. С татко нямаме и час свободно време, откакто бурята започна.

— Лично аз искам вече да престане. От седмица не съм виждал ни слънце, ни звезда. Според Тим Рейли бурята вече отминава.

Толкова непринуден разговор — за работа и за времето. Може да го води с всеки друг. Но не е ли хубаво, помисли си тя, че й е най-приятно да си приказва с Шон? Това е съкровище, на което не бе обръщала достатъчно внимание в миналото.

— Е, независимо дали Тим е прав, или греши, си мислех по-късно да намина край къщурката на Хълма на феите. Да кажем — малко след полунощ.

— Вратата е отворена, но ще съм ти благодарен, ако първо си изчистиш ботушите. — Постави сандвичите в кесия, прибави два пакета чипс и две бири. Тя се накани да плати, но той поклати глава. — Не. За сметка на кръчмата е. Не искам да получа монета, която си държала в тези джобове.

— Благодаря. — Пое кесията и я подпря на хълбок. — Няма ли да ме целунеш?

— Не. Но после ще наваксам.

— Непременно.

С усмивка, която при други обстоятелства можеше да мине и за кокетна, тя тръгна и го остави да затвори вратата след нея.

Беше жена, която държи на думата си — отвори вратата на къщурката му точно в полунощ. Прекалено рано, както добре знаеше, за да се е върнал от работа. Но й допадаше тишината и атмосферата, когато е там сама.

Свали си ботите при вратата, както самият Шон правеше обикновено, и тръгна из помещенията по чорапи. Палеше свещи и газови лампи. И докато го правеше почти се надяваше да й се яви лейди Гуен.

Кое е предпочитаното време на един призрак? Какво по-подходящо от нощ с буря, дъжд и виещ вятър, къщурка, осветена от свещи и проблясването на пламъците в камината?

— Знам, че си тук и няма друг, освен мен. — Изчака, но въздухът не потрепна. Чуваше се единствено воят на вятъра отвън. — Исках да ти кажа, че май разбрах какво ми каза първия път. Сърцето му е в неговата музика. Вслушах се. Постъпих, надявам се, правилно.