Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 83

Когато стигнах до пътната врата, аз се позабавих; побавих се и на моравата. Тръгнах напред-назад по плочника пред къщата; капаците на стъклената входна врата бяха затворени и аз не можех да погледна вътре. Струваше ми се, че и взорът, и душата ми бягат далеч от това мрачно здание, от тази сива грамада, пълна с мрачни килии — така ми изглеждаше то, — към ширналото се над мен небе, към това синьо море без едно-едничко облаче. Луната величествено се издигаше все по-високо; очите й сякаш бяха отправени нагоре, докато оставяше далеч под себе си хълмовете, иззад които се бе подала, устремена към зенита, към бездънните бездни и неизмеримите простори на сред нощния мрак. След нея шествуваха трептящите звезди. Когато ги гледах, сърцето ми тръпнеше, а кръвта гореше в жилите ми. Но понякога нещо съвсем незначително е в състояние да ни върне на земята: часовникът в хола удари и това бе достатъчно д ме изтръгне от луната и звездите; отворих страничната врата и се прибрах.

В хола не беше тъмно — напротив, той бе осветен, и то не само от бронзовата лампа, закачена високо на тавана; в него и върху долните стъпала на дъбовите стълби се разливаше топло сияние. Този червеникав блясък идваше от голямата столова — двукрилата й врата беше разтворена и през нея се виждаше буйно пламтящият огън, който хвърляше отблясъци по мраморната облицовка и месинговата решетка на камината, по пурпурните завеси и полираните мебели; той озаряваше и седналите до камината хора. Но едва успях да погледна към тях, едва до мен достигна весела глъчка, сред която ми се стори, че чувам гласа на Адел, и вратата се затвори.

Упътих се бързо към стаята на мисис Феърфакс; там също гореше огън, но свещ липсваше; липсваше и тя. Затова пък, загледано в пламъците, на килима седеше съвсем само едно голямо космато куче на черни и бели петна — досущ като онова, което бях срещнала на пътя и взела за Гитраш. То толкова приличаше на другото, че аз пристъпих и извиках: „Пайлът!“; кучето стана, дойде до мен и ме подуши. Погалих го и то завъртя рунтавата си опашка. Но животното все още ми се струваше страшно, за да се реша да стоя сама с него, и не можех да си представя откъде се е взело. Дръпнах звънеца, за да поискам свещ, обаче ми се щеше и да разбера какво търси тук това куче. Влезе Лия.

— Какво е това куче?

— Господарят го доведе.

— Кой господар?

— Господарят, мистър Рочестър. Той току-що пристигна.

— Така ли! Мисис Феърфакс също ли е при него?

— Да, и мис Адел; те са в столовата, а Джон отиде за лекар: с господаря се случила беда — конят му паднал и той си навехнал глезена.