Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 81

Ако непознатият ми се усмихнеше и ми отговореше мило, когато се обърнех към него, ако отклонеше предложената от мен помощ с любезна благодарност, щях да си отмина, без да му задавам повече въпроси; но сърдитият вид и резкият тон на пътника ме караха да се чувствувам съвсем свободно. Когато той ми направи знак да си вървя, аз останах на мястото си и заявих:

— В никакъв случай не мога да ви оставя тук, сър, толкова късно, на безлюдния път, докато не видя, че сте в състояние да се качите на коня си.

Когато казах това, той обърна очи към мен; дотогава едва ли бе ме погледнал.

— Смятам, че самата вие би трябвало да сте си в къщи, ако домът ви е наблизо. Откъде сте?

— Ей оттам. Никак не ме е страх нощем, стига да има луна; на драго сърце бих изтичала до Хей, ако пожелаете; и без това отивам там да пусна едно писмо.

— Вие живеете там долу! Искате да кажете в ей онази къща с бойниците? — И той посочи обляната от сребристата лунна светлина къща, открояваща се ясно на фона на горите, които, контрастирайки със западния небосвод, изглеждаха сега като тъмна маса.

— Да, сър.

— А на кого е тази къща?

— На мистър Рочестър.

— Познавате ли го?

— Не, никога не съм го виждала.

— Нима той не живее там?

— Не.

— А знаете ли къде е сега?

— Не, не зная.

— Не сте, разбира се, прислужница в къщата. Вие сте… — Той млъкна, огледа дрехите ми, които бяха как го винаги много скромни: черно мериносово наметало, черна касторена шапка; и едното, и другото не беше подходящо дори за камериерката на някоя благородна дама. Той явно се затрудни в желанието си да реши кой стои пред него.

Помогнах му:

— Аз съм гувернантката.

— Аха, гувернантката — повтори той. — Дявол да то вземе, как забравих! Гувернантката! — И отново започна да разглежда одеянията ми. След две минути той стана от стълбичките на оградата, но щом се опита да пристъпи, лицето му се изкриви от болка.

— Няма да ви пращам за помощ — каза той, — вие и сама можете да ми помогнете малко, ако бъдете така добра.

— Да, сър.

— Нямате ли чадър, който бих могъл да използувам като бастун?

— Не.

— Тогава се помъчете да хванете коня ми за юздата и го доведете до мен; не ви е страх, нали?

Сама не бих се решила да се докосна до кон, ала тъй като друг искаше това от мен, бях готова да го изпълня. Оставих маншона си на оградата, отидох до едрия кон и се опитах да го хвана за юздата, обаче той беше буен и не ми даваше да се приближа до главата му. Упорито се мъчех да сторя това, но напразно; същевременно се боях до смърт да не ме стъпче с предните си копита. Пътникът чакаше и ме наблюдаваше; накрая той се разсмя.