Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 82

— Да, виждам — каза той, — планината никога няма да дойде при Мохамед! Затова всичко, което можете да направите, е да помогнете на Мохамед да отиде при планината. Моля ви, елате тук.

Аз се приближих.

— Извинете — продължи непознатият, — необходимостта ме принуждава да се възползувам от вашата помощ.

Ръката му се отпусна на рамото ми и като се опираше тежко на мен, пътникът, куцайки, се доближи до коня си. Хванал го веднъж за юздата, той го укроти и се качи на седлото с ужасни гримаси, тъй като навехнатият крак го болеше.

— Готово! — рече конникът и отпусна долната си устна, която здраво бе захапал. — Дайте ми само камшика, ето го там под храстите.

Намерих камшика и му го подадох.

— Благодаря, а сега бързайте с вашето писмо до Хей и се връщайте колкото може по-скоро.

Той пришпори коня си; конят се вдигна на задните си крака, а сетне препусна. Кучето се втурна след тях и всички се изгубиха от погледа ми

като тревата във степта,

която бурята отнася…

Взех маншона си и закрачих напред. За мен случката бе вече отминала; в нея нямаше нищо значително, нищо романтично и може би нищо интересно; и въпреки всичко тя внесе разнообразие, макар за час, в монотонния ми живот.

Един човек се нуждаеше от помощта ми и я потърси; аз я дадох. Бях успяла да сторя нещо и изпитвах радост при мисълта за това; колкото обикновена и дребна да беше тази проява, все пак бях получила възможност да действувам — бе ми дотегнало бездейното съществуване. А новото лице беше като нова картина в галерията на паметта ми; то се различаваше от всички запазени там образи: първо, защото това беше лице на мъж; второ, защото бе мургаво, решително и сурово. То още стоеше пред очите ми, когато влязох в Хей и пуснах писмото в пощата: виждах го непрекъснато и докато крачех бързо надолу към имението. Когато стигнах оградата, аз се спрях за малко, огледах се и се ослушах с надеждата, че може би ще чуя отново по пътя тропота на конските копита и ще видя конника с наметалото и голямото нюфаундлендско куче, което ми напомняше Гитраш. Но пред мен бяха само живият плет и една подкастрена върба, която безмълвно се възправяше към луната. Чух само нежният шепот на вятъра, който на цяла миля оттук бродеше между дърветата, опасали Торнфийлд. И когато погледнах надолу, натам, откъдето долиташе шумоленето, очите ми, спрели се на фасадата на имението, забелязаха един осветен прозорец. Това ми напомни, че съм закъсняла и аз забързах към къщи.

Не ми се искаше да се прибирам в Торнфийлд: да престъпя прага, значеше да се върна към застоялия си живот. Да прекося безлюдния хол, да се изкача по тъмните стълби, да отида до самотната си стаичка, а сетне да срещна невъзмутимата мисис Феърфакс и да прекарам дългата зимна вечер с нея, значеше да унищожа без остатък лекото вълнение, което породи разходката ми, и отново да окова способностите си с незримите вериги на еднообразното и съвсем тихо съществуване, съществуване, чиито най-ценни предимства — сигурността и спокойствието — не бях повече в състояние да ценя. Колко полезно би било за мен тогава да се озова сред бурите на пълната с неизвестност житейска борба и само след суровия и горчив жизнен опит да жадувам за спокойствието, което имах сега; да, това щеше да бъде толкова полезно, колкото една продължителна разходка за човек, седял дълго в някое прекалено удобно кресло.