Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 85

— На мистър Рочестър ще му бъде много приятно, ако вие и вашата ученичка дойдете тази вечер на чай в гостната — рече тя. — Той беше целия ден толкова зает, че не можеше да ви покани по-рано.

— В колко часа ще бъде чаят? — запитах аз.

— О, в шест часа. Тук той води редовен живот. Най-добре ще е да смените роклята си за случая. Ще дойда с вас да ви помогна. Ето ви свещ.

— Необходимо ли е да си сменям роклята?

— Да, няма да е зле. Вечер аз винаги се преобличам, когато мистър Рочестър е тук.

Тази церемония ми се стори малко превзета, обаче се прибрах в стаята си и с помощта на мисис Феърфакс свалих черната си вълнена рокля и облякох черната копринена — тя бе най-хубавата и при това единствената ми друга рокля, ако не смятам светлосивата, която според лоудските ми представи за елегантност смятах за прекалено модна и подходяща само за много тържествени случаи.

— Трябва да си сложите и брошка — каза мисис Феърфакс.

Имах само едно украшение — малка бисерна брошка, която ми беше подарила при раздялата мис Темпъл. Сложих я и слязохме долу. Нямайки навика да общувам с непознати хора, аз се чувствувах много неловко при мисълта, че ще се явя при мистър Рочестър, поканена съвсем официално. Пуснах мисис Феърфакс да върви пред мен през столовата, като я следвах съвсем близо; после, като минахме през портала, чиято завеса сега бе спусната, ние влязохме в разкошната гостна.

На масата горяха две восъчни свещи, з на камината — още две. Озарен от пламъците на буйния огън, до камината се приличаше Пайлът, а край него беше коленичила Адел. Мистър Рочестър се бе полуизлегнал на кушетката, кракът му почиваше върху една възглавница; той гледаше Адел и кучето. Пламъкът осветяваше лицето му. Познах в него вчерашния пътник — същите дебели, катраненочерни вежди, същото високо ъгловато чело, което изглеждаше още по-ъгловато под гладко сресаните назад коси. Познах и рязко очертания му нос, по-скоро характерен, отколкото хубав, широките му ноздри, които според мен говореха за избухлива натура, острите очертания на устните, брадичката и долната челюст, придаващи му много мрачен вид — това мога да кажа със сигурност. Фигурата му — той беше сега без наметало — съответствуваше на ъгловатата му глава; без да се отличава с висок ръст или грациозност, мистър Рочестър все пак бе прекрасно сложен, като атлет — широкоплещест и с тесен таз.

Стори ми се, че мистър Рочестър забеляза влизането ни, но, изглежда, не искаше да покаже това, понеже не вдигна глава, когато се приближихме.

— Мис Еър е тук, сър — рече мисис Феърфакс, както винаги, кротко.

Той кимна, но все още не откъсваше очи от детето и кучето.

— Нека мис Еър седне — каза той.

В неговия сдържан, студен поздрав и в припрения, но официален тон на гласа му имаше нещо, което сякаш казваше: „Какво ме интересува, дявол да го вземе, дали е тук мис Еър, или не! В този момент аз никак не съм наклонен да се занимавам с нея.“