Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 79

Пътят непрекъснато се изкачваше чак до Хей: тъй като бях изминала половината от разстоянието, аз седнах да си почина на стълбичките на една ограда²², която заграждаше някаква нива. Загърнах се в наметалото си и пъхнах ръце в маншона, тъй че не усещах студа, макар той да беше много остър: това личеше по корицата лед, покрила пътя, по който преди няколко дни, когато снегът бързо започна да се топи, бе текло ручейче. От мястото ми се виждаше на запад целия Торнфийлд: под мен в долината най-внушителният обект беше сивата сграда на имението с нейните бойници, а зад нея се очертаваше гората с едно голямо черно петно — гарвановите гнезда. Гледах натам, докато слънцето, ярко и пурпурно, се скри зад дърветата, сетне обърнах взор на изток.

Над хълма бе изгряла луната; тя беше още бледа като облаче, но бързо ставаше все по-ярка и надничаше над селото, което, полузакрито от дървета, изпращаше към небето сини струйки дим от малобройните си комини. До него имаше още една миля, но в дълбоката тишина до ушите ми вече достигаше ясно неговата слаба глъчка. Чувах и ромона на ручеите; не бих могла да кажа в кои долчинки и падинки течаха те, но отвъд Хей имаше много хълмове и несъмнено те бяха прорязани от много рекички. Във вечерната тишина отекваше както звънливата песен на по-близките от тях, така и тихото бълбукане на по-далечните.

И изведнъж нежният ромон и приятният шепот бяха погълнати от далечен, но много ясен груб шум: силен тропот и някакво звънтене на метал; по същия начин една голяма скала или грапавият ствол на някой голям дъб, нарисувани с тъмни, резки тонове на преден план, поглъща и лазурния хълм, даден в перспектива, и слънчевия хоризонт, и облаците, чиито тонове се преливат един в Друг.

Шумът се вдигаше по пътя; идваше някакъв кон; той приближаваше, но завоят все още го скриваше. Бях решила да вървя, обаче пътят беше тесен, та останах неподвижна, за да пропусна конят да мине край мен. Тогава бях млада и най-различни фантастични представи — ту смътни, ту ясни, се въртяха в главата ми. Между многото нелепости хранех далечни спомени от детските приказки; винаги, когато те изплуваха в съзнанието ми, младостта им придаваше онази сила и живост, които детството не познава. Докато очаквах в здрача появяването на коня, който приближаваше все повече, си спомних някои от приказките на Беси — за духа, известен на жителите на Северна Англия под името Гитраш: той се появявал в образа на кон, муле или голямо куче и бродел по безлюдните пътища, където понякога нападал закъснелите пътници — както сега този кон щеше да нападне мен.

Той вече бе много близо, но аз все още не го виждах. И изведнъж освен тропот чух шумолене в живия плет и до стъблата на една леска се подаде грамадно куче на черни и бели петна, което рязко изпъкваше на фона на храстите. То напълно приличаше на въплъщение на Гитраш, както го описваше Беси; същество, подобно на лъв, с дълга козина и огромна глава. Но кучето спокойно мина край мен, без дори да ме погледне, а пък аз бях почти сигурна, че ще има свръхестествен поглед. След него се показа и конят — едър вихрогон с ездач на гърба си. Появата на мъж — човешко същество — в миг унищожи фантастиката. Никой никога не е яздил Гитраш: той винаги се е появявал сам, а духовете, доколкото знаех, макар да можеха да приемат образ на животно, едва ли биха се съблазнили да придобият обикновен човешки образ. Не, това не беше никакъв Гитраш, а просто пътник, тръгнал по прекия път за Милкоут. Той отмина и аз продължих пътя си; едва направила няколко крачки, вниманието ми бе привлечено от шум от подхлъзване, ругатня и строполяване. Обърнах се: конят и човекът лежаха на земята. Конят се бе подхлъзнал върху корицата лед, с която беше глазиран пътят. С няколко скока кучето се върна и като видя, че господарят му и конят са в беда, се разлая така силно, щото забулените в мрак хълмове проехтяха от този лай, мощен като самото куче. То подуши падналия конник и коня, а след това дотича до мен — това бе всичко, което можеше да направи: нямаше от кого другиго да потърси помощ. Аз разбрах мълчаливата му молба и се приближих до конника, който се мъчеше да се освободи от коня си. Съдейки по енергичните му движения, реших, че не ще да е пострадал много; все пак го попитах: