Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 559

— Какво има, момчето ми? — запитах го.

— Ей там, под скалата, е Хийтклиф с една жена — едва промълви то — и аз не смея да мина.

Нищо не видях, но понеже нито овцете, нито то искаха да вървят нататък, аз му казах да вземе долната пътека. Изглежда, че то бе видяло привиденията само във въображението си, мислейки непрестанно за това, което бе слушало да разправят близките и другарчетата му, като е минавало само през пустото поле. И все пак сега не ми е приятно да излизам навън по тъмно, а и не обичам да оставам сама в тая мрачна къща. Да, не мога да преодолея това чувство. Ще се радвам, когато те си излязат оттук и отидат в „Тръшкрос Грейндж“.

— Значи, ще се местят? — запитах я.

— Да — отвърна госпожа Дийн. — Ще се преместят, щом се оженят, а това ще стане навръх Нова година.

— А кой ще живее тук?

— Джоузеф ще пази къщата може би с някое момче, което да му прави компания. Ще живеят в кухнята, а всички други помещения ще бъдат заключени.

— За да витаят евентуално в тях духове, на които стаите ще се харесат — забелязах аз.

— Не, господин Локууд — рече Нели и поклати глава. — Вярвам, че мъртвите най-после са намерили покой, но човек не бива да се шегува с такива неща.

В тоя момент градинската порта се отвори — младите се връщаха от разходката си.

— Те поне от нищо не се боят — промълвих аз, като ги гледах през прозореца как се приближават. — Двамата заедно биха се опълчили против сатаната и всичките му пълчища.

Когато се спряха пред каменния праг и се извърнаха, за да хвърлят последен поглед към месеца или по-право да се погледнат при лунната светлина, отново почувствувах неудържимо желание да избягам от тях. Пъхнах нещо за спомен в ръката на госпожа Дийн, без да обръщам внимание на протестите й заради неучтивото ми държане и се измъкнах през кухнята тъкмо когато те отваряха входната врата. С това за малко щях да потвърдя опасенията на Джоузеф относно веселите приключения на госпожа Дийн. За щастие обаче приятният звън на една златна монета, която хвърлих в краката му, му подсказа, че има работа с почтен човек.

Удължих разходката си до в къщи, като се отбих към параклиса. Когато застанах край неговите стени, направи ми впечатление, че през тези седем месеца той продължаваше да се руши. Много прозорци със счупени стъкла зееха като тъмни дупки по стените и не една изместена керемида нащърбяваше правата линия на покрива. Те щяха да бъдат съборени една по една от първите есенни бури.