Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 557

— Щастие ли, господарю? — извиках аз. — Какво странно щастие! Ако ме изслушате, без да се сърдите, бих могла да ви посъветвам как да станете по-щастлив.

— Какъв съвет ще ми дадеш? — попита той. — Говори!

— Нали знаете, господин Хийтклиф — подзех аз, — че още от тринадесетгодишна възраст водите егоистичен и нехристиянски живот; оттогава едва ли сте отваряли Библията. Сигурно сте забравили даже какво пише в нея, а сега може да не ви остане време дори да я прелистите. Лошо ли ще бъде да пратите за някой пастор, безразлично от кое изповедание, да ви разтълкува Светото писание, да ви покаже колко сте се отклонили от неговите повели и колко сте неподготвен за християнския рай, освен ако не настъпи у вас някаква промяна, преди да умрете?

— Думите ви не ме ядосват, Нели, даже съм ви благодарен — ми каза той, — защото ме подсещате да ви кажа как желая да бъда погребан. Тялото да бъде отнесено на гробищата привечер. Ако желаете, двамата с Хертън може да ме придружите. Държа особено да следите клисарят да изпълни нарежданията ми относно двата ковчега. Няма защо да се вика пастор или изобщо да се говори над гроба ми. Разберете, аз почти съм достигнал до свой собствен рай и нито ценя, нито държа за рая на другите.

— Да предположим, че упорствувате да не ядете и умрете от глад и те откажат да ви погребат в черковния двор! — казах аз, ужасена от безбожното му равнодушие. — Би ли ви се понравило?

— Не вярвам да сторят това — отговори той, — но ако упорствуват, ще трябва скришом да ме погребете там. Не го ли направите, на дело ще се уверите, че умрелите не изчезват и могат да плашат и след смъртта.

В това време другите из къщи се раздвижиха и той се върна в мрачната си стаичка, а аз си отдъхнах. Но следобед, когато Джоузеф и Хертън бяха на работа, той пак влезе в кухнята с обезумял вид и ми каза да отида и да поседя в хола. Искал някой да бъде при него. Аз отказах, като не скрих, че странните му думи и необикновеното му държане ме плашат и че нито смея, нито желая да остана насаме с него.

— Сигурно ме смятате за дявол — и безрадостно се изсмя, — за страшилище, което не може да живее в почтен дом.

Тогава той се обърна към Катрин, която беше в кухнята и бе застанала зад гърба ми при влизането му, и добави язвително:

— А ти ще дойдеш ли, гълъбчето ми? Няма нищо лошо да ти сторя. Не! Към теб съм се държал така, че в твоите очи съм по-лош и от дявола. Впрочем поне едно същество има, което не ме избягва. Боже мой, колко е безмилостна! Поврага! Това вече никой не би могъл да понесе — нито дори и аз!

Той вече не пожела да види никой друг от нас. На смрачаване се прибра в стаята си. Цяла нощ и заранта го чувахме да пъшка и да мърмори. Хертън искаше да влезе, но аз му казах да повика господин Кенет да го види. Когато докторът дойде и почуках, за да вляза, видях, че вратата е заключена. А Хийтклиф ни изруга и ни каза да вървим по дяволите. Чувствувал се по-добре и искал да го оставим на мира. И така докторът си отиде.