Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 207

— Не, сър, сериозно ви уверявам, че не сте прав. Съществото, застанало пред мен, не бях виждала никога преди в имението Торнфийлд и ръстът и фигурата му ми бяха съвсем непознати.

— Опиши ми го, Джейн!

— Това беше несъмнено жена, сър — висока и едра, с гъсти черни коси, които се спускаха по гърба й. Не знам каква дреха носеше: видях само, че е права и бяла, но дали беше халат, наметало или чаршаф, не мога да кажа.

— Видя ли лицето й?

— Отначало не. Но след малко тя сне воала ми от мястото, на което бе сложен, разглежда го продължително в ръцете си, после го сложи на главата си и се обърна към огледалото. В тази минута аз съвсем ясно видях отражението на лицето й в тъмното продълговато огледало.

— И какво беше лицето й?

— То ми се стори ужасно и зловещо. О, сър, никога не съм виждала такова лице! То имаше неестествен цвят и ми се стори някак си диво. Бих искала завинаги да забравя как тя въртеше зачервените си очи и какви страшни, подпухнали бяха чертите й.

— Призраците обикновено са бледи, Джейн.

— Това лице, сър, беше синьо-червено. Устните бяха подути и посинели, челото сбръчкано, веждите високо издигнати над кръвясалите очи. Да ви кажа ли какво ми напомняше това лице?

— Кажи.

— На вампир.

— А! И какво направи тя?

— Тя свали воала ми, сър, от страшната си глава, раздра го на две, хвърли парчетата на пода и взе да ги тъпче с крака.

— А после?

— После дръпна завесата и погледна през прозореца. Може би видя, че наближава утрото, защото, като взе свещта, тя се упъти към вратата. Но се спря точно до леглото ми. Свирепите й очи яростно се втренчиха в мен. Тя поднесе свещта до самото ми лице и я угаси под очите ми. Едва видях тази страшна фигура, наведена над мен, и изгубих съзнание. За втори път в живота си губех съзнание от страх.

— Кой беше при тебе, когато дойде на себе си?

— Никой, сър, но на двора вече бе светло. Станах, облях главата и лицето сне вода, пийнах една голяма глътка, почувствувах, че макар и отмаляла, не съм болна, и реших, че никой освен вас не бива да знае за това. А сега, сър, кажете ми коя и каква е тази жена.

— Преди всичко — създание на твоя възбуден мозък. Това е безспорно. Трябва да бъда внимателен с теб, мое съкровище. Нервите ти не са създадени за груби сътресения.

— Уверявам ви, сър, че нервите ми не са виновни. Това същество беше напълно реално. Всичко стана в действителност.

— А предишните ти сънища също ли са реалност? Нима Торнфийлд се е превърнал в развалини? Нима съм отделен от тебе с непреодолими препятствия? Нима съм те напуснал без една-единствена сълза, дума, целувка?

— Засега още не.

— А нима се готвя да направя това? Вече настана денят, който ще ни свърже навеки, и когато бъдем заедно, тези въображаеми ужаси ще изчезнат. Уверявам те.

— Въображаеми ужаси ли, сър? Как бих искала да повярвам, че това е така, особено сега, когато дори вие не можете да ми обясните тайната на тази страшна гостенка.

— А щом дори аз не мога, Джейн, значи, това не е станало.

— Като се събудих тази сутрин, сър, и аз си казах същото. Но когато обгърнах с поглед стаята, за да се ободря и успокоя при вида на познатите ми предмети и ярката дневна светлина, на килима като пълно опровержение на хипотезата ми забелязах раздрания на две воал.