Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 205

— Как добре си ме опознала, магьоснице! — прекъсна ме мистър Рочестър. — Но с какво те изплаши воалът? Да не си намерила в него отрова или кинжал? Защо лицето ти е така мрачно?

— Не, не, сър. Като изключа изяществото и финеса на изработката, не открих в него нищо друго освен гордостта на Феърфакс Рочестър и тя ни най-малко не ме изплаши, защото съм свикнала да заставам лице с лице с този демон. Но ставаше все по-тъмно и вятърът се усилваше. Снощи той не виеше тъй, както днес, а стенеше тихо и жално, навявайки тъга. Искаше ми се да бъдете в къщи. Влязох в тази стая и като видях празното ви кресло и студената камина, почувствувах тръпки. Когато след известно време си легнах, не можах да заспя. Мъчеше ме някакво тревожно вълнение. В шума на все по-засилващия се вятър ми се струваше, че чувам някакви глухи стенания. Отначало не можех да разбера дали това става в къщата или вън, но унилият звук се повтаряше непрекъснато. Най-сетне реших, че някъде край къщи вие куче. Изпитах облекчение, когато тези звуци престанаха да се чуват. После се унесох, но и в съня си продължавах да виждам тъмната бурна нощ, преследваше ме желанието да бъда с вас и аз изпитвах печално и странно чувство за някаква преграда, застанала между нас. Непрекъснато вървях по някакъв криволичещ и непознат път; наоколо бе пълен мрак, валеше силен дъжд. Носех в ръце едно бебе — крехко, слабо създание, което трепереше в студените ми ръце и жално хълцаше. Струваше ми се, сър, че и вие вървите по същия път, само че много по-напред от мен; напрягах всички сили, за да ви догоня, и се мъчех да произнеса името ви и да ви викна да спрете. Но нещо като че ли ме държеше на едно място; освен това не можех да произнеса нито звук, а вие се отдалечавахте все повече и повече.

— И тези сънища все още ли те угнетяват, Джейн; дори сега, когато съм при теб? Какво нервно човече; забрави тези въображаеми опасности и мисли само за действителното щастие. Ти каза, че ме обичаш, Джанет. Да, няма да забравя това и ти не можеш да го отречеш. Думите, произнесени преди малко, не са останали нечути. Аз възприех тяхното нежно и чисто звучене, тяхната може би прекалено тържествена, но сладостна музика: „Надеждата, че ще живея с вас, Едуард, безкрайно ме радва, защото ви обичам.“ Обичаш ли ме, Джейн? Повтори ми това!

— Обичам ви, сър; с цялото си сърце.

— Колко странно — каза той след кратка пауза. — Тези думи, кой знае защо, причиниха в гърдите ми болка. Защо? Може би защото ти ги каза с особен, почти религиозен екстаз и защото твоят поглед, обърнат към мен сега, е изпълнен с безкрайна вяра, искреност и преданост. Струва ми се, че до мен седи не човек, а дух. Погледни ме лукаво, Джейн, ти много добре умееш да гледаш така. Усмихни се с една от твоите плахи и същевременно дръзки, предизвикателни усмивки; кажи ми, че ме мразиш; дразни ме; оскърбявай ме; прави, каквото щеш; но ме раздвижи. Предпочитам да ме разгневиш, отколкото да ми навяваш такава печал.