Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 209

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Софи дойде в седем часа да ме облече; тя се забави с обличането ми толкова дълго, че мистър Рочестър, очевидно изгубил вече търпение от моето забавяне, изпрати при нас човек да пита защо не идвам. Софи тъкмо прикрепваше воала към косите ми — това беше онзи скромен къс дантела, който бях си приготвила сама. Щом тя ме освободи, аз с все сила се втурнах към вратата.

— Почакайте! — извика тя на френски. — Погледнете се макар за миг в огледалото да видите как ви стои.

Чак когато стигнах до вратата, се обърнах. Видях в огледалото една фигура в рокля и воал и не можах да се позная — тази фигура ми се стори някак чужда.

— Джейн! — чух един глас и се завтекох надолу. Мистър Рочестър ме посрещна в долния край на стълбите. — Как се бавиш — каза той; — сърцето ми се стяга от нетърпение, а ти все не идваш!

Той ме въведе в столовата, огледа ме от глава до пети, заяви, че съм прекрасна като лилия и че съм не само гордостта на живота му, а и светлината на очите му, и после, като ме предупреди, че ми дава само десет минути за закуска, позвъни. Влезе един от наскоро наетите лакеи.

— Впряга ли Джон?

— Да, сър.

— А багажът свален ли е долу?

— Сега го свалят, сър.

— Върви в черквата, виж дали са там мистър Уд (свещеникът) и псалтът и се върни да ми кажеш.

Както читателят знае, черквата беше току до пътната врата. Прислужникът скоро се върна.

— Мистър Уд е в ризницата, сър. Облича стихара си.

— А каретата?

— Впрягат конете.

— До черквата ще отидем пеша, но каретата трябва да бъде готова, когато се върнем. Багажът да е качен и завързан и кочияшът да стои на капрата.

— Слушам, сър.

— Джейн, готова ли си?

Аз станах. Странна бе тази сватба — нито шафери, нито шаферки, нито роднини; никой освен мистър Рочестър и мен. В хола ни чакаше мисис Феърфакс. Искаше ми се да й кажа няколко думи, но ръката ми сякаш бе стисната в желязна преса — мистър Рочестър ме мъкнеше напред толкова бързо, че едва успявах да вървя с него; като го погледнах в лицето, разбрах, че той не би допуснал нито секунда бавене за каквото и да било. Мина ми през ума дали някога друг младоженец е изглеждал като мистър Рочестър: лицето му изразяваше мрачна решителност и непреклонна воля, очите блестяха и искряха под неподвижните вежди.

Не забелязах какво бе времето — ясно или облачно. Когато бързахме по главната алея към пътната врата, аз не гледах нито небето, нито земята. И очите, и сърцето ми сякаш бяха станали част от мистър Рочестър. Искаше ми се да видя онова незримо нещо, в което беше устремен съсредоточеният му, пламенен поглед. Искаше ми се да уловя мислите, с които той, изглежда, се бореше тъй упорито и непреклонно. До вратичката на черковния двор той се спря, забелязал, че съвсем съм се задъхала.