Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 206

— Ще ви дразня и оскърбявам, колкото искате, когато завърша разказа си. Изслушайте ме, моля, докрай.

— Аз мислех, Джейн, че си разказала вече всичко. Реших, че този сън е причината за твоето меланхолично настроение.

Аз поклатих глава.

— Какво? Още нещо ли? Не вярвам то да е нещо сериозно. Предварително изразявам недоверие. Продължавай!

Неспокойното изражение на лицето му и нервните му жестове ме учудиха, обаче продължих:

— Сънувах още един сън, сър: Торнфийлд бе се превърнал в мрачни развалини, в свърталище на кукумявки и прилепи. Нищо не бе останало от величествената фасада — само една полуразрушена стена, много висока и готова всеки МИР да се събори. Сънувах, че вървя в лунна нощ сред тези обрасли с трева развалини. Препъвах се ту в някоя мраморна камина, ту в някой паднал къс мазилка. Загърната в шала си, аз продължавах да нося непознатото бебе. Не можех никъде да го сложа въпреки умората в ръцете; то ми тежеше и ми пречеше да се движа, но трябваше да го нося. Изведнъж по пътя пред мен зачух тропот на кон и бях сигурна, че това сте вие и че отивате за много години в някаква далечна страна. Започнах да се катеря по заплашително люлеещата се стена с отчаяна, гибелна бързина, за да ви зърна отгоре макар за миг. Изпод краката ми се откъртваха камъни, бръшлянът, за който се хващах, се изскубваше, бебето, сграбчило в страха си врата ми, щеше да ме удуши. Но ето най-сетне аз се покатерих по стената. И ви видях — далечна точка на белия път, която все повече и повече намаляваше. Вятърът беше толкова силен, че не можех да стоя права горе. Седнах на тънката стена и почнах да люлея в ръце разплаканото бебе. Вие се скрихте зад един завой на пътя. Наведох се напред, за да ви изпратя последен поглед. Стената започна да се руши, аз политнах, бебето се търколи от коленете ми, загубих равновесие, паднах и… се събудих.

— Това ли е всичко, Джейн?

— Това е само предисловието, сър, а сега ще чуете и същността. Когато се събудих, ослепи ме някаква светлина. Реших, че вече е настъпил денят, но се излъгах. Това беше само светлината на една свещ. Помислих, че сигурно е влязла Софи. На тоалетната масичка бе оставена свещ, а вратата на гардероба, където бях закачила, преди да си легна, венчалната си рокля и воала, беше отворена. До слуха ми достигна някакво шумолене. Попитах; „Софи, какво правите тук?“ Никой не отговори, но от шкафа се отдели някаква фигура, тя взе свещта, вдигна я и разгледа сватбената ми рокля, сложена на закачалката. „Софи! Софи!“ — завиках аз отново. Но фигурата остана безмълвна. Аз се надигнах в леглото си и се наведох напред. Отначало се учудих, сетне се обърках. И изведнъж кръвта ми замръзна в жилите. Мистър Рочестър, това не беше Софи, не беше Лия, не беше и мисис Феърфакс; това не бе дори — убедих се и съм убедена и сега, — това не бе дори и онази странна жена, Грейс Пул!

— И все пак е била една от тях — прекъсна ме моят господар.