Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 203

— Нищо. Мислех, че никога не ще дойдете. Не можех да ви чакам в къщи, особено при този дъжд и вятър навън.

— Вярно е, че има дъжд и вятър. Я виж как си се измокрила като русалка; вземи наметалото ми. Ти сякаш имаш треска, Джейн! И бузите, и ръцете ти горят. Не, кажи ми истината, какво се е случило?

— Засега нищо. Вече не чувствувам нито страх, нито безпокойство.

— Значи, ти си чувствувала и едното, и другото?

— Може би. Но ще ви разкажа това по-късно, сър, и ми се струва, че вие само ще се смеете на моята тревога.

— Ще ти се посмея от душа, само да мине утрешният ден. Дотогава няма да дръзна: нищо не се знае, може да изпусна щастието си. Нима това си ти, момичето, което ми се изплъзваше като змиорка целия този месец и което имаше бодли като шипка? Не можах с пръст да те докосна и да не се убода, а сега ми се струва, че си се сгушила в обятията ми като кротко агънце. Ти излезе в полето, за да посрещнеш пастира си, нали, Джейн?

— Домъчня ми за вас, но не се гордейте с това. Ето вече сме в Торнфийлд. Пуснете ме сега да сляза.

Той ме пусна пред входната врата. Джон пое коня му, а мистър Рочестър ме последва в хола и ми каза по-бързо да облека сухи дрехи и после да отида при него в библиотеката. Когато вече се бях упътила към стълбата, той още веднъж ме спря и ми заръча да не се бавя дълго. Аз не се забавих. След пет минути бях пак при него. Той вечеряше.

— Вземи един стол и седни да ми правиш компания, Джейн. Дай боже това да е последната ти вечеря в Торнфийлд — за дълго, дълго време.

Седнах до него, но му казах, че не мога да ям.

— Защото ти предстои пътешествие ли, Джейн? Мисълта за пътуването до Лондон ли ти убива апетита?

— Тази вечер, сър, бъдещето ми изглежда неясно. Какви ли не мисли ми се въртят в главата и всичко в живота ми се струва сън.

— Освен мен; аз съм достатъчно реален — докосни ме.

— Вие, сър, изглежда, сте най-голямото привидение. Вие сте само сън.

Тон, смеейки се, протегна ръка.

— Нима това прилича на сън? — каза мистър Рочестър, като я поднесе до очите ми. Ръката му беше мускулеста и жилава — дълга, здрава ръка.

— Да, дори да я докосна, това си остава сън — рекох аз, като отстраних ръката му. — Сър, навечеряхте ли се?

— Да, Джейн.

Аз дръпнах звънеца и наредих да приберат масата. Когато останахме отново сами, разрових въглените в камината и седнах на едно ниско столче в нозете на господаря ми.

— Скоро ще настъпи полунощ — казах аз,

— Да. Но спомняш ли си, Джейн? Ти ми обеща да прекараш с мен цялата нощ преди сватбата ми.

— Спомням си. И ще изпълня обещанието си — ще прекарам с вас поне час-два. Никак не ми се спи.

— Приготви ли си всичко?

— Всичко, сър.

— И аз също — отвърна той. — Уредих всичко и утре половин час след венчавката ще напуснем Торнфийлд.

— Много добре, сър.

— С каква странна усмивка ти произнесе това: „Много добре, сър!“ И защо на бузите ти горят ярки петна, защо така странно блестят очите ти? Да не си болна?

— Мисля, че не.

— Мислиш! Кажи ми тогава причината. Кажи ми какво ти е.

— Не мога, сър. Нямам думи да ви изразя какво изпитвам. Бих искала този час да продължи вечно. Кой знае какво ни готви утрешният ден!