Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 201

Преследваше ме странна и неприятна мисъл. Бе се случило нещо, което не можех да разбера. Никой не знаеше и не бе видял това освен мене; то стана предишната нощ. Мистър Рочестър не нощува в къщи и все още не бе се върнал; наложи се да отиде по работа до един свой малък имот — две-три ферми на тридесет мили от Торнфийлд. Тази работа той трябваше да уреди лично преди евентуалното му заминаване от Англия. Сега аз го чаках и жадувах да снема от плещите си бремето на измъчващата ме загадка и да получа от него ключа за разрешението й. Но почакай и ти, читателю, докато се върне той. И когато му открия своята тайна, ти също така ще я научиш.

Упътих се към овощната градина, търсейки там защита от силния вятър, който духаше през целия ден от юг, без обаче да донесе нито капка дъжд. Вместо да стихне привечер, той сякаш задуха и засвири още по-силно. Дърветата все стояха наведени на една страна и съвсем рядко изправяха клони — толкова силен бе южният вятър; той гонеше облаците по небето, трупайки ги един върху друг; целия този юлски ден синьото небе не проблесна нито веднъж през тяхната пелена.

С необяснима наслада аз тичах срещу вятъра, сякаш оставях тревогата си на този огромен въздушен поток, който се носеше с вой над земята. Като слязох надолу по алеята с лаврите, видях останките на кестена. Той бе целият почернял и овъглен; разцепеният на две дънер зееше зловещо. Дървото не бе напълно разцепено и повалено — основата на дънера и здравите корени го държаха, — но животът му бе прекъснат, движението на соковете — прекратено. Клоните на двете половини бяха вече изсъхнали и през зимата някоя буря сигурно щеше да повали едната, а може би и двете от тях. Но сега кестенът все още имаше вид на цяло дърво — развалина, обаче още нерухнала.

„Вие сте прави, като се държите един за друг — казах аз, сякаш тези гигантски отломки бяха живи същества и можеха да ме чуят. — Мисля, че макар да сте обгорени и овъглени, някакво чувство за живот все още се е запазило във вас и то идва от здраво преплетените едни в други верни корени. Никога вече не ще имате зелени листа и птиците няма да вият гнезда и да пеят романтичните си песни сред вашите клони. Радостта и любовта са мъртви за вас, но вие не сте самотни; всеки от вас си има другар, който му съчувствува в гибелта.“ Вдигнах поглед и в този миг луната се показа между двете половини на дървото. Нейният кървавочервен диск бе полузабулен от облаци; стори ми се, че тя ми хвърли печален, смутен поглед и отново се скри сред гъстата пелена на облаците. Над Торнфийлд вятърът утихна за миг, но в далечината над горите и реките той се носеше с див, жалостив вой; този вой беше толкова печален, че не издържах и побягнах.

Връщайки се обратно през градината, аз събирах ябълките, които бяха нападали в тревата под дърветата, и като отделих узрелите от зелените, отнесох ги в склада за продуктите. След това отидох в библиотеката, за да проверя дали гори огънят в камината, тъй като знаех, че в такава мрачна вечер, макар и през лятото, мистър Рочестър ще се зарадва на веселия огън, когато се върне; да, камината беше запалена и се разгаряше. Преместих креслото по-близо до огъня, преместих и масичката, спуснах завесите и наредих да донесат свещите, за да ги запаля, щом пристигне моят господар. Като завърших всички приготовления, аз почувствувах още по-голямо безпокойство; не ме сдържаше на едно място, нещо ме теглеше навън. Малкият часовник за маса в библиотеката и старият часовник в хола едновременно удариха десет.