Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 202

„Колко късно стана! — казах си аз. — Ще изтичам до пътната врата; от време на време луната се показва и по пътя се вижда надалеч. Може би той пристига и ако изляза да го посрещна, ще си спестя няколко излишни минути очакване.“

Вятърът виеше сред върхарите на дърветата край пътната врата. По пътя, докъдето можех да го видя — — надясно и наляво, — беше тихо и безлюдно; само гонещите се сенки на облаците го оживяваха в минутите, когато луната се покажеше, но иначе той бе дълга, белезникава лента, без нито едно движещо се петънце по нея.

Неволни сълзи се появиха в очите ми — сълзи на разочарование и нетърпение. Стана ми срамно и аз ги избърсах. Все още стоях на мястото си. Сега луната съвсем се скри в покоите си и дръпна докрай завесата, изтъкана от плътни облаци. Нощта ставаше все по-тъмна, силният вятър скоро докара и дъжд.

— По-скоро да дойде! По-скоро да дойде — възкликнах аз, обхваната от някакви мрачни предчувствия. Чаках го още преди чая, а сега вече беше тъмно. Какво е могло да го задържи? Да не се е случило нещо? Отново си спомних случката от предишната нощ и ми се стори, че тя е предвестник на някакво нещастие. Страхувах се, че надеждите ми са твърде смели, за да се осъществят. Напоследък бях толкова щастлива! Може би звездата на щастието ми е преминала вече зенита си и сега ще започне да залязва? „Не, все пак не мога да се върна в къщи — реших аз. — Не мога да седя до камината, когато той е навън в това лошо време. По-добре да изморя краката си, отколкото да измъчвам така сърцето си. Ще тръгна напред да го срещна.“

И аз поех по пътя, но не стигнах далеч: не бях изминала и четвърт миля, когато чух конски тропот. Някакъв конник се приближаваше към мен в галоп, а до коня му тичаше едно куче. Махнете се, лоши предчувствия! Това беше мистър Рочестър. Той яздеше Мезрур, а след него подскачаше Пайлът. Като ме видя — луната в този миг се показа върху къс синьо небе и заплува, окръжена от слабо сияние, — мистър Рочестър сне шапката си и я размаха над главата си. Втурнах се да го посрещна.

— Виждаш ли — възкликна той, като ми подаде ръка навеждайки се от седлото, — не можеш и една минута да прекараш без мен! Стъпи на крайчеца на обувката ми, дай ми и двете си ръце. Хайде, качи се.

Аз го послушах. Радостта ми придаде лекота и аз скочих на седлото пред него. Той ме посрещна с нежна целувка и с някаква горделива радост, която се опитах да преглътна. Но изведнъж се обезпокои и попита:

— Да не би да се е случило нещо, Джанет, та си излязла да ме посрещнеш в такова време? Какво е станало?