Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 199
Шарлот Бронте
— Що за странен въпрос, скъпа Джейн? — попита той.
— Никак не е странен — отвърнах аз. — Смятам, че е съвсем естествен и навременен. Нали току-що пяхте, че бъдещата ви жена трябва да ви следва и в смъртта? Какво искате да кажете с тази чисто езическа идея?
— О, единственото нещо, за което жадувам, за което моля, е да живееш, и то с мен. Смъртта не е за такива като теб.
— Нищо подобно! И аз ще умра като вас — когато дойде сетният ми час, но се готвя да чакам този час, а не да бързам към него.
— Джейн, прости ми това егоистично желание и ме целуни, за да се уверя, че си ми простила.
— Не. Извинете, но това няма да стане.
При тези мои думи той ме нарече „упорито човече“ и добави:
— Всяка друга жена би се стопила от щастие, ако чуеше, че в нейна чест се пеят такива куплети.
Уверих го, че по природа съм сурова и строга, че често ще ме намира в такова настроение и че изобщо възнамерявам да му покажа през този месец преди сватбата редица неприятни черти на характера си. Нека знае какъв избор е направил, докато още не е късно.
— Нямаш ли намерение да се успокоиш и да поговориш разумно?
— Да се успокоя — мога, но що се отнася до разумността, предполагам, че и в момента говоря разумно.
Мистър Рочестър негодуваше, мърмореше и се нервираше. „Много добре — мислех си аз, — гневи се и негодувай, колкото си искаш, но съм уверена, че по отношение на теб това е най-правилната линия на поведение; по-добра не би могла да съществува. Обичам те по-силно, отколкото бих могла да изразя това с думи, но не ще се оставя да потъна в бездната на чувствата; с иглата на разума ще държа и теб по-далеч от края на пропастта. Нещо повече — ще използувам острия й връх, за да поддържам между теб и мен разстоянието, което е необходимо за доброто и на двама ни.“
Лека-полека аз предизвиках у него силен гняв. Когато той най-после, разярен, отиде чак в другия край на стаята, аз станах и като казах както обикновено и с почтителен тон „желая ви лека нощ, сър“, тихичко се измъкнах през страничната врата и си отидох.
Така се държах с него през целия месец до сватбата и постигнах най-добри резултати. Наистина мистър Рочестър беше все сърдит и недоволен, но в последна сметка аз виждах, че това чудесно го развлича и че овчедушната покорност и глупавото чуруликане само биха подхранили деспотизма му, но не биха импонирали на трезвите му разбирания и здравия му разум и дори на вкуса му.
В присъствие на други хора бях както по-рано почтителна и скромна: друг начин на държане би бил неуместен. Само по време на нашите вечерни разговори започвах да го дразня и гневя. Щом станеше седем часът, господарят ми винаги пращаше да ме повикат. Но когато се появях пред него, той вече не ме посрещаше с такива нежни думи като „любов моя“ и „скъпа моя“, а в най-добрия случай ме наричаше „нахално същество“, „лукаво човече“, „присмехулка“, „опак човек“ и други такива епитети. Вместо нежни погледи сега получавах гримаси, вместо стискане на ръката — щипване, вместо целувка по бузата — силно дърпане на ухото. Тъкмо това исках: засега аз решително предпочитах тези грубовати признаци на внимание пред всякакви по-нежни. Видях, че мисис Феърфакс одобрява поведението ми; тя престана да се безпокои за мен; това затвърди у мен убеждението, че постъпвам правилно. Междувременно мистър Рочестър се кълнеше, че се гавря с него безчовечно, и се заканваше да ми отмъсти страшно за това мое поведение в най-скоро време. Аз само се подсмихвах скришом на заплахите му. „Сега зная как да те държа в границите на благоразумието — мислех си аз — и не се съмнявам, че ще мога да върша това и за в бъдеще, а пък ако едно от средствата загуби сила, ще измисля друго.“