Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 198

Той каза това, помагайки ми да сляза от каретата. Докато свали оттам Адел, аз влязох в къщи и забързах по стълбите към стаята си.

Вечерта както винаги мистър Рочестър ме извика при себе си. Тъй като не желаех да прекараме цялата вечер в интимни разговори, аз му бях намерила вече занимание. Спомних си неговия прекрасен глас и знаех, че като всички добри певци, той обича да пее. Аз нямах такава дарба и според строгата му преценка бях изобщо слаба в музикално отношение, но умеех да се наслаждавам, когато слушах добро изпълнение. Веднага щом настъпи романтичният здрач и простря навън синьото си звездно покривало, аз станах, вдигнах капака на пианото и настойчиво помолих мистър Рочестър да ми изпее нещо. Той каза, че съм капризна магьосница и че предпочитал да пее друг път. Но аз го уверих, че моментът е много подходящ.

— Харесва ли ти гласът ми? — попита той.

— Много.

Не ми се искаше да подхранвам суетата му на тази тема, но като изключение, изхождайки от собствените си съображения, бях готова да я полаская и поощря.

— Е, в такъв случай, Джейн, трябва да ми акомпанираш.

— Добре, сър. Ще се опитам.

И аз се опитах, но той още в самото начало ме смъкна от столчето, наричайки ме некадърна музикантка. Сетне, като ме отстрани безцеремонно — аз само това и търсех, — седна на моето място и започна да си акомпанира сам; той свиреше така хубаво, както и пееше. Наместих се в прозоречната ниша и загледах оттам тихите дървета и обвитите в мрак ливади, докато той пееше с кадифения си глас следната песен:

Кое сърце ще отрече

най-вярната любов?

Тя вечно в жилите тече

и ми отправя зов.

Че тя ми беше радостта,

без нея мъртъв бях.

Не идваше ли, и кръвта

изстиваше от страх.

И аз мечтаех във захлас

за оня час блажен,

тъй както ще обичам аз,

тъй да обичат мен.

Но помежду ни бездна зла

животът издълба

и легна тя като мъгла

пред нашата съдба.

И легна като черна нощ

в прокълнати гори.

Ненавист и враждебна мощ

душите обгори.

Между коварства и злини

аз бях неустрашим;

прокоби, пречки, съсипни

минавах несломим.

И като грейнала дъга

блестеше моят блян

пред мен в години на тъга,

от слънце осиян.

И досега блести сред мрак,

по-ярък от преди.

Какво, че се събират пак

несгоди и беди?

Аз няма да сломя чело,

макар да долети

тук всяко победено зло,

отново да мъсти;

макар бездушният закон

вериги да кове,

макар от всеки небосклон

омраза да зове.

Защото моята любов

е с мен, закле се тя

да следва моя път суров

дори и във смъртта.

Най-сетне дойде тоя час,

бленуван и блажен —

тъй както днес обичам аз,

така обичат мен!

Като свърши, мистър Рочестър стана, приближи се до мен и аз забелязах пламналото му лице, блестящия му соколов поглед, нежността и чувството, изписани на всяка негова черта. За момент се обърках, сетне се овладях. Не, не желаех нито идилични сцени, нито пламенни обяснения, а ме заплашваше и едното, и другото. Трябваше да намеря някакво средство за защита. Аз си наточих езика и когато той се приближи до мен, го попитах дръзко за коя всъщност ще се жени.