Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 181

Известно време се разхождах по плочите пред къщата и по едно време от някакъв прозорец ме лъхна добре познат аромат — аромат на пура; видях, че прозорецът на библиотеката е открехнат. Може би някой ме наблюдаваше оттам. Затова свърнах към овощната градина. Това беше най-уединеното и възхитително кътче от целия парк, пълно с дървета и цветя; от едната страна — откъм двора — градината беше оградена с висока стена, а от другата се простираше букова алея, която я отделяше от ливадата. Полегналата ограда в дъното беше единствената преграда между нея и тихите поля. До тази ограда водеше една лъкатушна алея с лаврови дървета от двете страни, а в края й, около един грамаден див кестен, имаше пейка. Там човек можеше да броди, незабелязан от никого. И тъй сладко миришеше бисерната роса, такова безмълвие цареше в спускащия се здрач, щото ми се струваше, че съм в състояние да седя вечно в такова тихо кътче: но като минавах край цветята и плодните дръвчета в предната част на градината, където тя бе озарена от лъчите на изгряващата луна, нещо изведнъж ме накара да се спра. Това не беше звук, нито нечия поява, а пак същият аромат.

Около мене пръскаха вечерните си ухания шипките и жасмините, карамфилите и розите, но ароматът, който усетих отново, не лъхаше от листата и цветята. Това беше — познавах я добре — миризмата от пурата на мистър Рочестър. Огледах се наоколо и се ослушах. Виждах дърветата, натежали от зреещи плодове. Чувах славея, който лееше трелите си в горичката на половин миля оттук. Но не забелязах никого, не долових и никакви стъпки. Обаче ароматът се усещаше все по-силно. Трябваше да избягам; втурнах се към вратичката, която водеше към храстите — и видях да влиза в градината мистър Рочестър. Мушнах се в един бръшлян. Той сигурно няма да стои дълго, ще се върне и ако не шумоля, няма да ме забележи.

Но не: вечерта навярно привлича и него, както мен. И на него му харесва старата градина; той бавно върви по пътечката, като ту повдига някое клонче на френско грозде и оглежда едрите като сливи плодове, ту си взема някоя зряла череша, отронила се върху зида, ту се навежда над цъфнали в букет цветя, за да вдъхне аромата им или да се полюбува на капките роса по тях. Край мен прелита с бръмчене голяма пеперуда; тя каца на едно стъбълце до краката му. Мистър Рочестър я вижда и се навежда да я разгледа.

„Сега той стои с гръб към мен и вниманието му е заангажирано; ако мина тихичко покрай него, може би ще успея да се изплъзна незабелязано“ — реших аз.

Тръгнах по един бордюр от чимове, та шумът на стъпките ми по пясъчната алея да не ме издаде. Мистър Рочестър стоеше сред цъфналите лехи на един-два метра от мястото, където трябваше да мина. Пеперудата, изглежда, изцяло бе погълнала вниманието му. „Ще мина благополучно“ — помислих си аз. Но когато прекрачих дългата му сянка (луната още не бе се издигнала високо), той каза спокойно, без да се обръща:

— Джейн, елате и вижте това създание.

Движех се съвсем безшумно, а той стоеше гърбом към мен — нима сянката му ме усети? Трепнах, сетне се приближих до него.