Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 174
Шарлот Бронте
Датата на писмото показваше, че е писано преди три години.
— Защо никога не съм чувала за това? — попитах аз.
— Защото толкова те мразех, че не можех да си позволя да съдействувам на благосъстоянието ти. Не можех да забравя как се държеше ти с мене, Джейн; яростта, с която веднъж се обърна към мен; тона ти, когато ми заяви, че ме презираш повече от всичко на света; недетския поглед и гласа ти, когато твърдеше, че само при мисълта за мен изпитваш отвращение и че се отнасям към теб с ужасна жестокост. Не мога да забравя онова, което почувствувах, когато ти скочи и изля върху мен цялата си ярост: изпитах такъв ужас, сякаш някакво животно, което бях ударила или ритнала, изведнъж ме бе погледнало с човешки очи и ме бе проклело с човешки глас. Дай ми вода! Но по-скоро, моля те!
— Скъпа мисис Рийд — казах аз, поднасяйки към устните й водата, — забравете всичко това, заличете го от паметта си. Простете ми ядовитите думи — бях тогава дете, оттогава изминаха осем-девет години.
Тя не отговори; но като пийна вода и си пое дъх, продължи :
— Казвам ти, не бях в състояние да забравя това и ти отмъстих: не можех да допусна да бъдеш осиновена от чичо си и да живееш сред богатство и разкош. Писах му, че съжалявам, но трябва да го огорча, тъй като Джейн Еър е умряла — станала жертва на тифусната епидемия в Лоуд. А сега постъпи, както искаш. Пиши му и опровергай думите ми, уличи ме в лъжа, ако щеш още сега. Ти навярно си се родила за мое нещастие и последният ми час е помрачен от спомена за простъпката, която извърших само заради теб — иначе никога не бих я извършила.
— Ако бихте могли да не мислите повече за това, вуйно, да се отнасяте към мен с доброта и да ми простите…
— Ти имаш много лош характер, който аз и до ден днешен не мога да разбера. Как можа цели девет години спокойно и търпеливо да понасяш всичко и на десетата да избухнеш като огън? Никога не мога да си обясня това.
— Съвсем нямам такъв лош характер, както мислите; аз съм избухлива, но не и злопаметна. Много пъти, когато бях още малка, бях готова да ви обикна, ако ми дадяхте най-малък повод за това, и отдавна горещо желая да се сдобря с вас. Целунете ме, вуйно.
Доближих бузата си до устните й, но тя не я докосна. Каза, че я притеснявам, като съм се навела над нея, и отново поиска вода. Когато отпуснах пак главата й върху възглавницата (докато тя пиеше, трябваше да я привдигна и подържа), сложих ръката си върху нейната ледена, влажна ръка. Отслабналите пръсти се дръпнаха, замъглените очи избягнаха погледа ми.
— Ако искате, обичайте ме, ако искате, мразете ме — казах накрая, — но аз ви прощавам от все сърце. Молете се сега и бог да ви прости и нека душата ви бъде в мир.
Бедната страдалка! Твърде късно беше да се промени. Тя цял живот бе ме мразила и умираше със същото чувство.
Влезе болногледачката, а след нея Беси. Аз се забавих още половин час, надявайки се, че ще уловя някакъв проблясък на приятелски чувства към мен, но това не стана. Мисис Рийд скоро изпадна в ступор и не дойде повече на себе си. В полунощ тя умряла. Не бях при нея, за да й затворя очите; не били при нея и дъщерите й. Чак на сутринта дойдоха да ни кажат, че е починала. До това време вече я бяха приготвили. Илайза и аз отидохме да я видим. Джорджиана избухна в силни ридания и каза, че не смеела да дойде с нас. И ето пред очите ми лежеше вкочанясалото и неподвижно, а някога тъй силно и енергично тяло на Сеъра Рийд; студените й клепачи закриваха суровите очи, но челото и чертите на лицето й все още носеха печата на коравото й сърце. Странни и тежки чувства извикваше у мен това неподвижно тяло. Аз го гледах мрачно и с болка; то не будеше у мен нито топли, нежни чувства, нито жалост, нито надежда, нито смирение — само една гнетяща болка, предизвикана не от моята скръб по мисис Рийд, а от нейното нещастие, и страх, с който гледах смъртта в тази й ужасна форма, без да плача.
