Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 173

Отдала се на размисъл за тази велика тайна, аз си спомних за Хелин Бърнз, за последните й думи, за веруюто й, че душите на всички са равни. Все още звучеше в паметта ми гласът й, все още виждах бледото й, отслабнало, но одухотворено лице, дълбокия й поглед, когато лежеше неподвижно на предсмъртния си одър и шепнеше за надеждата си да отлитне при небесния си баща.

В това време чух откъм леглото зад гърба си слаб глас:

— Кой е тук?

Знаех, че мисис Рийд много дни подред не е произнасяла нито дума. Нима животът се връщаше в нея? Приближих се до леглото й.

— Аз съм, вуйно.

— Коя си ти? — последва отговорът. — Коя си? — Тя ме гледаше учудено и с известна тревога, но не с ужас. — Не ви познавам. Къде е Беси?

— У дома си, вуйно.

— Вуйно — повтори тя. — Кой ме нарича „вуйно“? Вие не сте от рода Гибсън и все пак ви познавам — това лице, тези очи и това чело са ми много добре познати; да, вие приличате на… Джейн Еър!

Аз не отговорих. Страхувах се да не предизвикам шок у болната, като кажа, че съм Джейн Еър.

— Все пак — рече тя, — мисля, че съм сгрешила. Въображението ме мами. Бих искала да видя Джейн Еър, затова намирам сходство там, където то липсва. Пък и за осем години тя сигурно се е изменила.

Заех се деликатно да я убеждавам, че съм лицето, което тя предполага, че съм и което иска да види. Като се убедих, че мисис Рийд ме разбира и че съзнанието й е напълно ясно, аз й разказах как Беси бе изпратила мъжа си да ме повика от Торнфийлд.

— Аз съм много болна, зная — каза мисис Рийд след кратко мълчание. — Преди няколко минути исках да се обърна и почувствувах, че не мога да раздвижа нито един член на тялото си. Бих искала да облекча и душата си преди смъртта. Онова, което ни се струва незначително, когато сме здрави, тежи като камък на сърцето ни в минути като тази. Тук ли е болногледачката, или сме сами?

Уверих я, че сме сами.

— Така. Имам двойна вина пред теб и сега много съжалявам за това. Първата ми вина е, че наруших обещанието, което дадох на мъжа си да те гледам като собствено дете; втората вина… — Тя млъкна. — В края на краищата това може би не е толкова важно — избъбри тя сякаш на себе си. — И после… може би ще оздравея; бива ли така да се унижавам пред нея?

Мисис Рийд направи усилие да промени положението си в леглото, но не успя. Изразът на лицето й се измени. Изглежда, тя се вслушваше в някакъв вътрешен глас, който може би предшествуваше настъпващата агония.

— Да, с това трябва да се свърши. Пред мен е вечността; по-добре да й кажа. Отвори тоалетката и вземи оттам писмото, което ще намериш вътре.

Изпълних желанието й.

— Прочети писмото — рече ми тя.

Писмото бе кратко и ето какво бе съдържанието му:

„Мадам,

Бъдете така добра да ми изпратите адреса на моята племенница Джейн Еър и да ми съобщите как е тя. Искам да й пиша няколко реда и да я помоля да дойде при мен в Мадейра. Провидението благослови усилията ми и аз придобих състояние, а тъй като не съм женен и нямам деца, бих желал да я осиновя приживе и да й завещая всичко, което ще оставя след смъртта си.