Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 163

— Да. И после?

— В такъв случай, сър, би трябвало да дадете Адел в училище. Уверена съм, че съзнавате необходимостта от това.

— За да я отстраня от пътя на жена ми, която не би се спряла пред нищо, за да премахне това препятствие, нали? Предложението ви не е лишено от смисъл. Добре. Адел, както предлагате, ще трябва да постъпи в училище; а вие, ще отидете някъде по дяволите, нали?

— Мисля, че не, сър. Но ще трябва да си търся друго място.

— И още как! — възкликна мистър Рочестър със странно променен глас и лицето му се изкриви от една колкото странна, толкова и смешна гримаса. Известно време той задържа погледа си върху мен.

— И сигурно старата мадам Рийд или госпожиците, нейните дъщери, по ваша молба ще ви търсят място. Така ли?

— Не сър. Не съм в такива отношения с роднините си, за да имам основание да търся услугите им; но ще дам обявление във вестниците.

— Бог знае какво още ще измислите! — избоботи той. — Само да смеете да дадете обявление! Съжалявам, че не ви дадох вместо десет лири един соверен. Върнете ми девет лири, Джейн. Ще ми трябват пари.

— И на мен ще ми трябват, сър — отговорих аз, криейки кесията зад гърба си. — В никакъв случай не мога да мина без тези пари.

— Скъперница такава! — каза той. — Жал ви е за парите! Дайте ми поне пет лири, Джейн.

— Няма да ви дам дори пет шилинга, дори пет пенса.

— Искам само да видя парите.

— Не, сър. Нямам ви доверие.

— Джейн!

— Какво, сър?

— Обещайте ми само едно нещо.

— Обещавам ви всичко, сър, което съм в състояние да изпълня.

— Да не давате обявление и да оставите тази работа на мен; когато му дойде времето, ще ви намеря място.

— С удоволствие, сър, ако вие от своя страна ми обещаете, че аз и Адел своевременно ще напуснем дома ви — преди вашата жена да влезе в него.

— Отлично! Отлично! Давам ви честната си дума. И така, заминавате утре, нали?

— Да, сър, рано сутринта.

— Ще дойдете ли днес следобед в гостната?

— Не, сър. Трябва да се стягам за път.

— Значи, ще трябва все пак да се разделим за известно време?

— Изглежда, да, сър.

— А как се прощават хората, Джейн? Научете ме; не разбирам много от тези неща.

— Те си казват довиждане или нещо друго — каквото обичат.

— Е, тогава кажете го.

— Довиждане, мистър Рочестър, скоро ще се видим пак.

— А какво трябва да кажа аз?

— Същото, ако желаете, сър.

— Довиждане, мис Еър, скоро ще се видим пак. Това ли е всичко?

— Да.

— А на мен такава раздяла ми се струва суха, вяла и студена. Бих искал нещо по-друго. Малка добавка към тази церемония. Какво ще кажете например, ако си стиснем ръце? Но не, това също не би ме задоволило. И тъй, нищо повече ли няма да ми кажете, Джейн, освен вашето „довиждане“?

— То е достатъчно, сър; понякога една дума може да прозвучи по-топло от много други.

— Възможно е. Но все пак това „довиждане“ звучи много сухо и студено.

„Колко ли още ще стои така, облегнат на вратата? — питах се аз. — Време е да почна да се стягам за път.“ Но през това време се раздаде звънът за обед и мистър Рочестър ме остави изведнъж, без да прибави нито дума. Не го видях повече този ден, а на другия ден сутринта заминах, преди да бе станал.