Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 164

На първи май, към пет часа следобед, аз спрях пред къщичката на пазача край пътната врата на Гейтсхед. Преди да вляза в имението, се отбих в къщичката. Тя беше много спретната и чиста. Малките прозорчета имаха бели завески, подът бе безупречно измит, ръженът блестеше, а огънят пламтеше ярко. Беси седеше край огнището и бавеше пеленачето си, а малкият Робърт и сестричката му тихичко си играеха в ъгъла.

— Слава богу! Знаех си, че ще дойдете! — възкликна мисис Лийвън, когато влязох.

— Да, Беси — казах аз, като я целунах. — Надявам се, че не съм пристигнала късно. Как е мисис Рийд? Още е жива, нали?

— Да, жива е. И сега, изглежда, се чувствува по-добре. Докторът казва, че може да издържи още седмица-две, но едва ли повече.

— Споменаваше ли напоследък за мен?

— Отзарана пак говори за вас. Съжаляваше, че не сте пристигнали. Но сега тя спи, или по-право спеше преди десет минути, когато бях в господарската къща. Тя обикновено изпада в унес следобед и идва на себе си чак към шест-седем часа. Починете си тук половин-един час, мис, а сетне ще отидем двете; нали бива?

Влезе Робърт. Беси сложи заспалото пеленаче в люлката и се завтече да посрещне мъжа си. Сетне тя настоя да сваля шапката си и да изпия един чай, тъй като съм изглеждала бледа и изморена. Аз с радост приех гостоприемството й и покорно се оставих да ми свали дрехата, както някога в детството ми.

Спомените от миналото нахлуха буйно в паметта ми, като я наблюдавах как пъргаво шета, слага подноса за чай с най-хубавите си порцеланови чаши, прави сандвичи, препича за чая сладък хляб и от време на време шляпва или смушква малките Робърт и Джейн, както някога мене. Беси си бе останала все тъй пъргава, припряна и добра.

Чаят беше готов и аз понечих да седна на масата, но Беси ме накара с някогашния си заповеднически тон да стоя на мястото си. Щяла да ми донесе всичко до огнището. Като сложи пред мен една кръгла масичка, Беси постави на нея чаша чай и чиния с препечен хляб, съвсем по същия начин, както вършеше това някога, когато още седях в детското си столче и тя успяваше да открадне за мен някое лакомство; затова аз се усмихнах и й се подчиних както преди.

Тя ме попита щастливо ли живея в имението Торнфийлд и що за човек е господарката ми, а когато й казах, че имам само господар, тя се заинтересува дали е симпатичен човек и дали ми харесва. Отговорих, че е по-скоро грозен, но че е истински благородник, че е добър към мен и че съм доволна. Сетне започнах да й описвам веселата компания, която гостуваше сега в Торнфийлд. Беси слушаше с интерес. Това бе тъкмо по вкуса й.

Така в разговори измина неусетно един час. Беси ми донесе шапката и дрехата, излязохме заедно от къщичката и се запътихме към господарската къща. Точно така бе ме съпроводила тя и преди около девет години, но тогава вървяхме по обратния път. В студеното, навъсено и мъгливо януарско утро аз напуснах това омразно място с отчаяние и болка в сърцето; изгонена от вуйна си и отблъсната от всички, трябваше да търся убежище в негостоприемния Лоуд, в далечен, непознат край. И ето че сега бях пак тук. Бъдещето ми още не бе определено; сърцето ми все още бе свито. Все още се чувствувах странница в света; но сега изпитвах по-твърда вяра в себе си и в собствените си сили и не ме сковаваше като преди страхът от угнетението. Нанесените ми някога болезнени рани бяха вече съвсем заздравели, а пламъкът на омразата — загаснал.