Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 162

— А какво общо имате с нея? Откъде я познавате?

— Мистър Рийд е мой вуйчо — брат на майка ми.

— Дявол да го вземе! Никога не сте ми говорили за това. Винаги сте ме уверявали, че нямате никакви роднини.

— Такива, които биха ме признали за тяхна роднина, действително нямам, сър. Мистър Рийд почина, а жена му ме изгони.

— Защо?

— Защото бях бедна, тежах й и тя не ме обичаше.

— Но Рийд е оставил деца — те, изглежда, са ви братовчеди? Вчера сър Джордж Лин говореше за някакъв Рийд от Гейтсхед и твърдеше, че бил един от най-големите негодници в Лондон, а Инграм спомена някоя си Джорджиана Рийд от същото имение, която преди една-две години предизвикала в Лондон фурор с красотата си.

— Джон Рийд също е мъртъв, сър. Той се разори и почти разори и семейството си; предполага се, че е посегнал на живота си. Тази вест така поразила майка му, че тя получила апоплектичен удар.

— А вие с какво ще й помогнете? Глупости, Джейн! Никога не бих помислил да измина повече от сто мили, за да видя някаква си старица, която може би ще отиде на оня свят, преди да пристигнете при нея; а при това казвате, че ви изгонила.

— Да, сър. Но това е вече минало. Тогава обстоятелствата бяха съвсем други. Не ще имам мира, ако отхвърля молбата й.

— Колко ще стоите там?

— Колкото може по-малко, сър.

— Обещайте ми, че ще стоите само една седмица.

— Не бих желала да давам дума, защото може би ще се наложи да я наруша.

— Но при всички обстоятелства ще се върнете, нали? В никакъв случай няма да останете завинаги там?

— О, не! Разбира се, че ще се върна, ако всичко мине благополучно.

— А кой ще ви придружи дотам? Нали не можете да тръгнете на такъв път сама?

— Не, сър. Мисис Рийд е изпратила своя кочияш.

— Имате ли му доверие?

— Да, сър. Той живее там от десет години. Мистър Рочестър се замисли.

— Кога искате да тръгнете?

— Утре рано сутринта, сър.

— В такъв случай ще ви трябват пари; не може да се пътува без пари, а ми се струва, че нямате много: още не съм ви плащал заплатата. Колко имате всичко на всичко, Джейн? — запита той с усмивка.

Показах кесията си; наистина беше доста изтъняла.

— Пет шилинга, сър.

Той взе кесията, изсипа съдържанието й на дланта си и тихичко се разсмя, като че развеселен от бедното й съдържание. Сетне извади портфейла си.

— Ето — каза той, като ми подаде една банкнота: това бяха петдесет лири, а той ми дължеше само петнадесет. Казах му, че не мога да му върна.

— Не искам да ми връщате, знаете това. Давам ви вашата заплата.

Отказах да взема повече от онова, което ми принадлежеше. Отначало той се разсърди, сетне сякаш премисли и каза:

— Хубаво! По-добре да не ви давам цялата сума сега: ако имате петдесет лири, навярно ще останете там цели три месеца. Ето ви десет. Достатъчни ли са?

— Да, сър; но сега остава да ми дължите пет.

— Върнете се тук да си ги вземете; ще бъда ваш ковчежник и ще ви пазя четиридесетте лири.

— Мистър Рочестър, бих искала да използувам случая, за да поговоря с вас за още едно важно нещо.

— Важно нещо? Любопитен съм да чуя.

— — Вие ми дадохте да разбера, сър, че възнамерявате скоро да се жените.