Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 152

И ето, аз бях на третия етаж, заключена в една от неговите тайнствени стаи; около мен цареше мрак; пред очите ми — довереният на грижите ми блед, окървавен човек; от убийцата ме отделяше само една-единствена врата; да, това беше ужасно — бях готова всичко друго да понеса, но потръпвах при мисълта, че Грейс Пул може да се хвърли върху мен.

И въпреки това трябваше да остана на поста си. Трябваше да наблюдавам това мъртвешко лице — тези посинели, неподвижни уста, на които бе забранено да се отварят, тези очи — ту затворени, ту отворени, ту блуждаещи из стаята, ту втренчени в мен, но винаги помрачени от ужас. Аз непрекъснато топях гъбата в легена с кървава вода и триех процеждащите се капки кръв. Гледах как постепенно намалява свещта, как сенките се сгъстяват по стените, стават черни зад завесите на широкото старо легло и странно трептят по вратичките на големия шкаф срещу мен: на всяка от дванадесетте му врати стоеше като в рамка мрачният лик на някой апостол, а над тях, отгоре, имаше потъмняло разпятие.

В зависимост от играта на сянката и светлината ту брадатият лечител Лука кимаше с глава, ту дългата коса на св. Йоан почваше да се вее, ту оживяваше дяволският образ на Юда, сякаш готов да разобличи архипредателя — сатаната, приел образа на своя слуга.

И в тази мрачна стая аз бях принудена да бодърствувам и да бдя: да се вслушвам в движенията на дивия звяр или на дявола в бърлогата му от другата страна на вратата. Обаче мистър Рочестър с посещението си отвъд сякаш омагьоса страшното създание; през цялата нощ само три пъти и при това на големи промеждутъци чух шум в съседната стая: стъпки, скърцане на пода, хрипкаво ръмжене — само за миг — и жалостиво човешко стенание.

Освен това замъчиха ме и собствените ми мисли. Що за престъпление се таеше в тази уединена къща, чийто собственик не можеше нито да се справи с него, нито да го възпре? Каква тайна се проявяваше тук ту в някой пожар, ту в някое кръвопролитие в най-глухите часове на нощта? Що за същество е това, което, приело образа на най-обикновена жена, така странно менеше гласа си: ту беше присмехулен демон, ту хищна птица, търсеща плячка?

И този човек, над когото се бях навела, този обикновен, кротък човек — по какъв начин се бе оплел в тази паяжина на ужаса? Защо фурията се нахвърли върху него? Какво го бе довело в тази уединена част на къщата толкова късно, в час, когато отдавна трябваше да спи в леглото си? Сама чух Как мистър Рочестър му посочи стаята долу — тогава защо се бе озовал тук? И защо сега той така примирено се отнасяше към извършеното над него насилие или подлост? Защо така покорно прие заточението, наложено му от мистър Рочестър? И защо бе потрябвало на мистър Рочестър да го укрива? Над госта му бе извършено нападение; собственият му живот неотдавна също бе сериозно заплашен; нима и двете покушения той предпочиташе да запази в тайна и да ги предаде на забрава? Току-що разбрах, че мистър Рочестър държи в ръцете си мистър Мейсън; че решителната воля на първия има пълна власт над инертността на последния: няколкото думи, които те си размениха, ми дадоха да разбера това. Очевидно и в предишните им отношения действената сила на моя господар по правило е взимала връх над пасивността на приятеля му. С какво тогава да си обясня силното смущение на мистър Рочестър, когато узна за пристигането на мистър Мейсън? Защо името на този покорен човечец, който сега се подчиняваше като дете на всяка негова дума, го порази преди няколко часа така, както мълния поразява някой дъб?