Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 143

Тя отново пъхна в устата си късата черна лула и страстно запуши.

— Можете да кажете това на всяко момиче, за което знаете, че живее само в богатска къща и е зависимо.

— Мога да го кажа на всяко, но ще бъде ли вярно то за всяко?

— При същите обстоятелства — да.

— Да, при същите. Но посочете ми поне едно, което да е поставено точно при същите обстоятелства.

— Ще се намерят хиляди.

— Трудно ще посочите дори едно. Ако искате да знаете, вашето положение е особено: вие сте много близо до щастието; да, стига само да протегнете ръка и ще го достигнете. Всичките условия за това са налице, трябва само едно движение, за да ги съедини. Съдбата малко ги е разединила, но дайте им само възможност да се съединят и ще узнаете блаженството.

— Не разбирам от ребуси. В живота си не съм разгадала нито една загадка.

— Ако искате да се изразя по-ясно, покажете ми ръката си.

— И да направя на нея кръст със сребро, така ли?

— Разбира се.

Дадох на старицата един шилинг. Тя го пъхна в стар чорап, който измъкна от джоба си, и като завърза чорапа на възел и го пъхна обратно, ми рече да протегна ръка. Аз я послушах. Тя се наведе над дланта ми и я заразглежда внимателно, без да я докосва.

— Прекалено гладка — каза тя. — Не мога да гадая на такава ръка — почти без линии. А и що за длан е това? На нея не е написана съдбата.

— Съгласна съм — отвърнах аз.

— Не — продължи тя. — Тя е написана на лицето ви: на челото, около очите, в самите очи, в очертанието на устните. Коленичете и вдигнете глава.

— Ах, това е вече по-понятна работа — рекох аз, като изпълних нареждането й. — Ще започна да ви вярвам.

Коленичих на една крачка от нея. Тя поразрови въглените на камината и там пламна светла струйка, която остави в още по-силна сянка нейното лице и освети ярко моето.

— Питам се с какви чувства сте дошли при мен сега — каза тя, като ме гледа съсредоточено известно време. — Питам се какви мисли бродят в главата ви в часовете, когато седите в гостната, а всички знатни господа се движат плавно пред очите ви като фигури във вълшебен фенер. Между вас и тях няма почти никаква връзка, сякаш те действително са безплътни сенки на човешки същества.

— Често чувствувам умора, понякога ми се спи, но рядко съм печална.

— Значи, храните някаква тайна надежда, която ви крепи и утешава, нашепвайки ви за бъдещето?

— Не. Най-голямата ми мечта е да спестя достатъчно пари, с които да отворя с мои средства училище в някоя малка къща.

— Това е твърде обикновена мечта, за да може да поддържа бодростта на духа. Вие обичате да седите в прозоречната ниша… виждате ли, зная вашите привички.

— Научили сте това от прислугата.

— Ах, колко сте досетлива! Е, добре, може би от нея. Право да си кажа, аз имам тук позната, мисис Пул.

Като чух това име, скочих

„Ето каква била работата! — мина ми през ума. — Значи, в цялата тази история има някаква дяволия!“