Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 102

— Докато мълчах, мис Еър, спорих със съдбата си. Тя стоеше ей там, до онзи бук — вещица като онези, които се явили на Макбет край Форес.

„Обичаш ли Торнфилд“ — каза тя, вдигайки показалец, и сетне написа във въздуха с разкривени огнени букви паметни слова, които се проточиха по цялата фасада на къщата между долните и горните прозорци: „Обичай го, ако можеш! Обичай го, ако смееш!“

„Ще го обичам! — отвърнах аз. — Смея да го обичам!“ И ще сдържа думите си — добави мистър Рочестър мрачно, — ще счупя преградите по пътя към щастието, към доброто — да, към доброто! Искам да стана по-добър, отколкото бях, отколкото съм; и както Левиатан е чупил копия, пики и брони, така и аз ще помета пред себе си като сламки всички препятствия, които другите смятат за железни прегради.

В този момент до него дотича Адел със своя шътълкок.

— Махай се! — викна той грубо. — Стой настрана, дете, или върви при Софи!

След това ние продължихме разходката си мълчаливо и аз реших да му напомня за темата, от която той така внезапно се бе отклонил.

— И какво, напуснахте ли балкона, сър, когато мадмоазел Варан влезе в стаята? — попитах аз.

Бях почти сигурна, че в отговор на неуместния ми въпрос той ще реагира рязко, но господарят ми, напротив, се отърси от мрачните си мисли, обърна се към мен и лицето му се проясни.

— О, аз забравих за Селин. Е, трябва да продължа. Когато видях моята фея с кавалер, стори ми се, че чувам съскане и зелената змия на ревността, свила се на кълбо на обления от лунна светлина балкон, надигна глава, плъзна се под жилетката ми, в миг разкъса гърдите ми и се вмъкна в сърцето ми. Колко чудно! — възкликна той, отклонявайки се отново от разказа си. — Колко чудно, че доверявам на вас всичко това, млада госпожице; чудно е и че ме слушате спокойно, сякаш е най-обикновеното нещо на света някой мъж като мен да разказва своите приключения с любовниците си от операта на едно странно, неопитно момиче като вас. Но втората чудноватост обяснява първата; както ви казах преди, вие с вашата сериозност, разумност и такт сте създадена само за пазителка на чужди тайни. Освен това зная с каква чиста душа общувам: зная, че тя не се поддава на зараза — вие имате особена, единствена по рода си душа. За щастие аз не се готвя да я оскверня, но дори да имах такова намерение, едва ли бих успял. Колкото повече общуваме, толкова по-добре; защото аз не мога да ви погубя, но вие можете да ме ободрите.

След това отстъпление мистър Рочестър продължи:

— Останах на балкона. „Те без съмнение ще влязат в будоара й — реших аз, — трябва да им устроя клопка.“ Като пъхнах ръка през отворената врата, дръпнах завесата, оставяйки само една пролука, през която да мога да гледам. После притворих вратата, но така, че да мога да слушам шепота на любовната двойка, и се върнах тихо пак в своето кресло. В този момент те влязоха. Скочих бързо и долепих око до пролуката. Прислужницата на Селин влезе, запали лампата, сложи я на масата и излезе. Сега аз ги виждах съвсем ясно. Те си свалиха наметалата: ето Варан, блеснала с атлаза и скъпоценностите си — подарени, разбира се, от мене, — и кавалера й — млад човек с офицерска униформа. Това бе един виконт — разпуснат, глупав и порочен младеж, когото бях срещал от време на време в обществото и когото никога не бях помислял да намразя, тъй като прекалено много го презирах. Щом го познах, змията на ревността изгуби зъбите си, защото в същия миг любовта ми към Селин започна да гасне. Не си струваше да се разправям заради жена, която може да ме мами с такива съперници; тя заслужаваше само презрение — наистина по-слабо от онова, което заслужавах аз, измаменият от нея.