Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 104

— Не. Адел не е виновна нито за греховете на майка си, нито за вашите. Аз се привързах към нея, а сега, когато зная, че тя в известен смисъл е сираче — майка й я изоставила, а вие, сър, се отказвате от нея, — привързаността ми към това дете ще стане още по-голяма. Нима бих могла да предпочета някое глезено хлапе от богато семейство, което ще мрази своята гувернантка, пред малкото самотно сираче, което се отнася към мен като към приятелка?

— Ах, ето как гледате на това! Е, време е да вървя в къщи; и вие също, вече се стъмва.

Но аз останах още няколко минути с Адел и Пайлът, потичах с нея и изиграхме една игра шътълкок. Когато се прибрахме, свалих шапката и палтото й, взех я на колене и я държах така цял час, като й разреших да бъбри колкото си иска: дори не я упреквах за маниерниченето и леките капризи, към които беше склонна, когато чувствуваше, че й обръщат внимание, и които издаваха лекомислената й природа, вероятно унаследена от майка й и неприсъща на една англичанка. Но Адел имаше и достойнства и аз бях склонна да надценя всичко добро у нея. Търсех в чертите й някаква прилика с мистър Рочестър, но напразно: нито чертите, нито изражението й напомняха за него. Беше ми жал: ако би могло да се установи такова сходство, той би й отделял по-голямо внимание.

Чак вечерта, когато се оттеглих в стаята си, аз можах да анализирам подробно всичко, което ми бе разказал мистър Рочестър. Както бе отбелязал и той, тази история беше съвсем обикновена. Увлечение на богат англичанин по френска танцьорка и измяна от нейна страна — едно наистина често явление в обществото. Но имаше и нещо съвсем странно в дълбокото вълнение, обзело изведнъж моя господар, когато се опита да изрази сегашното си задоволство, появилата се отново в душата му радост, че живее в старото имение и неговите околности. С учудване размишлявах над случилото се, но съзнавайки, че съм безсилна да го разреша в дадения момент, аз постепенно се отвлякох от него и се замислих за държането на господаря към самата мен. Струваше ми се, че доверието, което той реши да ми окаже, е благодарност за моето благоразумие и аз го приех като такова. От няколко седмици той бе започнал да се отнася към мен по-добре, отколкото в началото. Аз чувствувах, че вече не му преча; той не ме поздравяваше с ледено високомерие при случайните ни срещи и, изглежда, те му бяха приятни. Винаги намираше за мене ласкава дума, а понякога и усмивка. Ако ме поканеше при себе си, приемаше ме сърдечно и аз чувствувах, че действително съм в състояние да го развличам и че тези вечерни разговори са толкова приятни за него, колкото полезни за мен.