Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 101

169

Последва пауза, през която мистър Рочестър извади и запали една пура; като всмукна и изпусна струя ароматен дим в студения, лишен от слънчеви лъчи въздух, той продължи :

— По онова време, мис Еър, аз обичах да ям и бонбони. И ето че седях, хрупайки шоколадови бонбони — простете за грубия израз, — пушех пурата си и разглеждах екипажите, които се носеха по модерните улици към операта — тя бе наблизо. Изведнъж се появи една елегантна затворена карета, теглена от два великолепни английски коня; тя ясно се виждаше на фона на светлата градска нощ — в нея познах колата, която бях подарил на Селин. Моята любима се връщаше; разбира се, от нетърпение сърцето ми се заблъска лудо о железния парапет, на който се бях облегнал. Както бях предположил, каретата спря пред входа и моята любов (най-подходящият епитет за оперна звезда) слезе от нея. Макар Селин да беше с наметало — ненужна вещ в такава топла юнска вечер, — аз веднага я познах по малкото краче, което се подаде под роклята, когато тя скочи от стъпалото на каретата. Като се наведох от балкона, бях вече готов да прошепна mon ange⁴¹, разбира се, тъй тихо, че да го чуе само възлюблената ми, когато след нея от каретата скочи още една личност. Тя беше също с наметало, но когато стъпи на паважа, звъннаха шпори и под високия сводест вход на къщата се пъхна една мъжка шапка.

Никога не сте ли изпитвали ревност, мис Еър? Разбира се, не; излишно е да ви питам, тъй като за вас и любовта е непозната. Тепърва ще има да изпитате и двете чувства; душата ви спи и още не е даден тласъкът, който ще я пробуди. Вие смятате, че целият живот тече така спокойно, както реката на вашата младост. Плувате със слепи очи и глухи уши и нито забелязвате щръкналите сред течението скали, нито чувате как се разбиват и кипят около тях вълните. Но запомнете от мен: ще дойде ден, когато ще се озовете пред тясна скалиста клисура, където реката на живота се превръща в кипящ водовъртеж, който гърми и се пени; тогава вие или ще се ударите в острите скали и ще станете на парчета, или ще ви подхване някоя спасителна вълна и ще ви отнесе сред по-спокойни води, както се случи сега с мене. Харесва ми този ден: това стоманеносиво небе, тази сурова, притихнала в студа природа.

Харесва ми Торнфийлд, неговата старинност, уединение, старите дървета с гарванови гнезда и глоговете, сивата фасада и редиците тъмни прозорци, отразяващи металния небосвод; и все пак тъй дълго презирах дори мисълта за него и го отбягвах, сякаш беше поразен от чума. О, как го презирам и сега…

Той стисна зъби и замълча, после се спря и удари с крак по замръзналата земя. Изглежда, беше го обзела някаква неприятна нему мисъл и така здраво го държеше в плен, че той не можеше да се помръдне от мястото си.

Когато мистър Рочестър се спря, бяхме излезли на главната алея. Пред нас се възправяше домът му. Вдигнал очи към бойниците, той им хвърли такъв поглед, какъвто никога не съм виждала у него нито преди, нито след това. В тези големи очи под черните вежди се бяха насъбрали болка, срам, гняв, раздразнение, отвращение и омраза, които сякаш за миг се вкопчиха в отчаяна борба помежду си. И битката щеше да бъде жестока, ако не се бе появило и възтържествувало друго чувство: нещо грубо и дръзко, упорито и решително; то укроти порива му и скова чертите на лицето му. Той продължи: