Читать «Джейн Еър. Брулени хълмове» онлайн - страница 100

— Est-ce que ma robe va bien? — възкликна тя, като се затича към нас. — Et mes souliers? Et mes bas? Tenez, je crois que je vais danser!³²

И като прихвана роклята си, тя затанцува из стаята. Когато дойде до мистър Рочестър, Адел леко се завъртя на пръсти, после коленичи пред него на един крак и рече възторжено:

— Monsieur, jevous remercie mille fois devotre bonté. — Сетне, ставайки, добави: — C’est comme cela que maman faisait, n’est ce pas, monsieur?³³

— Точно така — отговори натъртено той, — и comme cela³⁴ тя измъкваше английското злато от джоба ми. Аз също бях зелен, зелен като пролетната трева, мис Еър; толкова неопитен и непосредствен, колкото вие сега. Моята пролет премина, но тя ми остави това френско цветенце, от което в някои моменти страшно ми се иска да се отърва. Престанал да ценя корена, от който то поникна, убедил се, че този корен се развива, наторяван само със злато, аз изпитвам не особено силна привързаност към цветчето му, особено когато изглежда изкуствено, като в този момент. Пазя го и го гледам най-вече в името на католическия принцип, който гласи, че едно добро дело може да изкупи безброй грехове — големи и малки. Някога ще ви обясня всичко това. Лека нощ!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

И наистина мистър Рочестър ми обясни по-късно всичко. Един следобед случайно го срещнахме с Адел в парка; докато тя играеше шътълкок³⁵ и се забавляваше с Пайлът, той ми предложи да се разходим по дългата букова алея, откъдето можехме да наблюдаваме детето.

Тогава мистър Рочестър ми каза, че Адел е дъщеря на френската балерина Селин Варан, към която някога изпитвал, както той се изрази, grande passion³⁶. На тези чувства Селин отговаряла с още по-голям плам. Той смятал, че тя го обожава, въпреки че не бил хубав. Вярвал, че тя предпочита неговата taille d’athlète³⁷ пред изяществото на Аполон Белведерски.

— И знаете ли, мис Еър, бях толкова поласкан, задето тази галска силфида³⁸ предпочита британския си гном³⁹, че я настаних в богат дом, дадох й много слуги, карета, подарявах й кашмири⁴⁰, брилянти, дантели… С една дума, тръгнах към разорението си по общоизвестния път, както всеки безумно влюбен. Явно не бях толкова оригинален, че да намеря нов път към позора и разорението и вървях по утъпканата следа, като се мъчех упорито да не се отклонявам от нея нито педя. И ме постигна, каквото заслужавах — съдбата на всички безумно влюбени. Една вечер, когато Селин не ме очакваше, отидох да я потърся, но тя бе излязла. Вечерта бе топла и изморен от скитане по улиците на Париж, аз се настаних в будоара й, щастлив, че дишам въздуха, осветен с аромата на доскорошното й присъствие. Впрочем аз преувеличавам; никога не ми се е струвало, че Селин лъха на свята добродетел: това бе по-скоро приятна миризма на парфюм, мирис на мускус и амбра, но съвсем не лъх на святост. Вече бях започнал да се задушавам от силния дъх на оранжерийни цветя и ароматични есенции, когато ми дойде на ума да изляза на балкона. Навън грееше луна, светеха и газените фенери; вечерта бе много тиха и ведра. На балкона имаше две-три кресла; седнах и извадих една пура… и сега ще запаля, ако разрешите.